Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— И защо ми разказвате всичко това?

— Защото почнахте да се месите в дела, които не са ваша работа. Прекратете веднага издирванията си.

Исполинската фигура на Даниъл Съдърланд се открояваше в дъното на кабинета на фона на библиотечните лавици. Беше в профил, с очила с рогови рамки и тежка книга в масивните си черни ръце. Той се обърна и заговори. Гласът му бе дълбок, звучен и приятно топъл.

— Прецеденти, мистър Чансълър. Законът твърде често се направлява от прецеденти, които твърде често са сами по себе си несъвършени. — Съдърланд се усмихна, затвори книгата и внимателно я положи на лавицата. Тръгна към Питър с протегната ръка. Въпреки възрастта си той се движеше уверено и с достойнство. — Синът ми и внучката ми са ваши ревностни читатели. Много се развълнуваха, като разбраха, че ще идвате при мен. Жалко, че досега не съм имал възможност да се запозная с нито един от романите ви.

— Развълнуваният съм аз, сър — искрено отвърна Питър и ръката му потъна в тази на Съдърланд. — Много съм ви благодарен, че отделихте време да ме приемете. Няма много да ви бавя.

Съдърланд се засмя, пусна ръката му и веднага създаде непринудена обстановка. Посочи му стол край конферентната маса.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Питър изчака, докато съдията избра за себе си стол в края на масата, и седнаха едновременно.

— Сега с какво мога да ви бъда полезен? — Съдърланд се отпусна назад, по вежливото му черно лице си играеше следа от хумор. — Признавам, че съм заинтригуван. Казали сте на секретарката ми, че идвате по личен въпрос. А ние за първи път се виждаме.

— Трудно ми е да започна.

— С риск да засегна вашето писателско чувство за клишета, защо не започнете от самото начало?

— Тъкмо в това е работата. Не знам къде е началото. Не знам дори дали има начало. И ако наистина има, може би вие ще възразите, че нямам право да го знам.

— Това трябва аз да ви кажа, нали?

Питър кимна.

— Срещнах един човек. Не мога да кажа кой, нито къде се видяхме. Той спомена вашето име във връзка а малка група от влиятелни хора тук, във Вашингтон. Каза, че тази група била създадена преди няколко години със специалната цел да следи дейността на Джон Едгар Хувър. Каза, че според него вие сте инициатор на основаването на тази група. Бих искал да ви запитам, има ли такова нещо?

Съдърланд не помръдна. Големите му очи, увеличени още повече от лещите на очилата, бяха безизразни.

— Този човек спомена ли някои други имена?

— Не, сър. Никой, свързан с групата. Каза, че на знае никой друг.

— Мога ли да запитам в каква връзка изплува името ми?

— Значи, това е вярно, така ли?

— Бих бил признателен, ако първо отговорите на въпроса ми.

Питър помисли за миг. След като не спомена името на Лонгуърт, той би могъл да отговори на въпроса.

— Забелязал името ви в списък на Държавния департамент, което според него значело, че получавате специална информация.

— Информация за какво?

— За него, предполагам. Както и за хората, които биха били изложени на негативно отношение от страна на Хувър.

Съдията дълбоко въздъхна.

— Човекът, с когото сте разговаряли, се казва Лонгуърт. Бивш агент, Алан Лонгуърт, сега зачислен като служител в Държавния департамент.

Чансълър стегна мускулите на корема си, опитвайки се да прикрие удивлението си.

— Не мога да коментирам думите ви — неуместно изрече той.

— Не е нужно — отвърна Съдърланд. — А мистър Лонгуърт съобщи ли ви, че той бе специалният агент, натоварен да следи така нареченото негативно отношение?

— Човекът, е когото говорих, не е загатвал подобно нещо.

— Тогава позволете ми да поясня. — Съдията се намести в стола си. — Първо да отговоря на началния ви въпрос. Да, съществуваше такава група от загрижени хора, но, подчертавам, на времето. Съществуваше. Що се отнася до моето участие, то бе незначително и сведено до някои правни аспекти на въпроса.

— Не ви разбрах? На кой въпрос?

— Мистър Хувър притежаваше незавидно богата изобретателност, когато ставаше дума за неоснователни обвинения. Още по-лошо, той често ги обвиваше в злонамерени инсинуации, служейки си е провокативни обобщения, срещу които трудно можеше да се води борба с конвенционални юридически средства. Това бе непростимо прескачане на закона, особено като се има пред вид положението му.

— Тогава тази група от загрижени мъже…

— И жени, мистър Чансълър — прекъсна го Съдърланд.

— И жени — продължи Питър — бе формирана, за да закриля жертвите от преследванията на Хувър.