Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Препускаха на север в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли, всеки разяждан от непознат досега ужас. Но и двамата отлично знаеха как трябваше да действуват: трябваше да се срещнат с генерал Пабло Рамирес.

— Ще го хвана тоя кучи син — каза Браун, щом излязоха от болницата.

— Всичко е безсмислено — рече Чансълър, съзнавайки, че това не е отговор. — Съдърланд бе чернокож. Връзката води единствено към него. Но той е мъртъв.

Мълчание.

— Аз ще му позвъня — каза накрая Браун. — Не вие. С вас той няма никога да иска да се срещне. А има толкова начини един генерал да бъде внезапно командирован в другия край на света.

Влязоха в един ресторант в колониален стил. Такива сякаш никнеха като гъби из Вирджиния. В дъното на полуосветения коридор имаше телефонна кабина. Чансълър почака пред отворената врата. Докторът влезе и набра номера на Пентагона.

— Майор Браун — раздразнено изрече Рамирес. — Какво толкова неотложно има, че не може да го съобщите на секретаря ми?

— Повече от спешно, генерале! А вие сте генерал според заявката в хранилището за микрофилми на „Уолтър Рийд“. И въпросът наистина е спешен.

Мигновеното мълчание издаде удивлението на генерала.

— За какво говорите? — едва чуто запита той.

— За тежка медицинска злополука, сър. Имам задачата като лекар да изследвам вирусна зараза, която води началото си от Корея. Изолирахме различни райони. Един ст тях бе Часонг. Но цялата документация за загубите в Часонг е иззета на ваше име.

— Часонг е най-строго засекретена операция — бързо изрече генералът.

— Но не от медицинска гледна точка — прекъсна го Браун. — Тук кле имаме предимство. Получих право да прегледам копията в Центъра за преработка на информация… — Той замлъкна, сякаш не знаеше как да продължи.

Рамирес не издържа на напрежението.

— И какво искате да кажете?

— Тъкмо това, сър. Не зная как точно да се изразя, но като военен на военен ще ви призная, че съм изплашен до смърт. Стотици убити в Часонг. Стотици пропаднали без следа. Цялата войска от негри. Само тридесет и седем живи. Освен шестимата напълно луди, останалите тридесет и един са разхвърляни в тридесет и една различни болници. Всички черни, всички изолирани. Това противоречи на всякакви общоприети норми. Не ме интересува, че оттогава са минали двадесет и две години. Ако това излезе на бял свят…

— Кой друг е в течение на тези сведения? — прекъсна го Рамирес.

— Засега знам само аз. Обаждам ви се, защото вашето име…

— На никого не казвайте! — рязко отсече генералът. — Това е заповед. Сега е пет и половина. Елате у дома ми в Бетезда. В седем часа. — Рамирес продиктува адреса си и затвори.

Браун излезе от кабината.

— Готово. Имаме време. Да похапнем.

Дъвчеха механично, почти не разговаряха.

Поднесоха им кафето. Браун се наклони напред и попита:

— Как си обяснявате поведението на О’Брайън?

— За мен е загадка. Непонятен ми е като самия Варак. Готови са да убиват хора, да жертвуват собствения си живот и за какво? Имат такива представи за живота, които яе мога да проумея. — Той замълча и се замисли. — О’Брайън се опита да ми разясни. Когато веднъж говорехме за Варак, той каза, че животът и смъртта за него не са от значение. За него най-главното е да разреши определен проблем.

— Това е невероятно.

— Направо нечовешко.

— И все пак то не дава отговор за О’Брайън.

— Има друго нещо. Той фигурира в досиетата. Казваше ми, че е готов да се подложи на изпитание, но не бе сигурен доколко… Сега вече знаем отговора.

Нещо привлече погледа на Питър към верандата навън. Здрачаваше се и запалиха външното осветление. Направо застина. Ръката му се вцепени, не можа да откъсне чашата от устните си, а очите си — от силуета на мъжа от верандата.

Имаше чувството, че ще полудее, че съзнанието му не издържа на напрежението на бързо менящите се моменти на реалност и фантазия. Но постепенно осъзна, че бе виждал човека навън и зад друг прозорец, на друга веранда. Човек с револвер!

Той бе същият! Тогава стоеше на верандата на старата викторианска къща в залива Чезапийк. Шофьорът на Мънро Сейнт-Клеър. Чакаше ги и се бе приближил да провери все още ли са вътре.

— Следят ни! — прошепна Чансълър на Браун.

— Какво?

— На терасата има човек, който наднича вътре. Не гледайте натам! Сега се отдалечава.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Това е човек на Сейнт-Клеър. Щом като е тук, значи, че ни е следил през цялото време. Знае, че Алисън е в Аръндел. — Питър скокна на крака, като се мъчеше да прикрие уплахата си. — Отивам да позвъня.