Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Очите на сержанта блеснаха като при споменаване на нещо познато и той отговори веднага:

— Часонг? Да, сър, това ми е познато. Скоро го гледах, мъча се да си спомня къде.

Сърцето на Браун заби лудо.

— Може да се каже важно, сержант. То е само една линия от спектрографа, но нищо чудно да излезе тази, която търсим. Този вирус е жестоко нещо. Опитайте се да си спомните.

Сержантът се надигна от стола си и се приближи към бюрото, все още смръщил вежди:

— Мисля, че заявката бе дадена през дежурството на, другата смяна и бе отбелязана в дясната крайна колонка. Това рядко става, затова ми се е набило в очите.

— Защо рядко? Какво необичайно има?

— В дясната колона се отбелязват филмите за изписване. Те се дават на ръка и се изнасят оттук. Иначе повечето ги ползуват на място, както вас.

— Това горе-долу кога е станало?

— Най-много преди ден-два. Сега ще проверя. — Той изтегли металното чекмедже от рафта. — Ето го. Вчера следобед. Отчислени са дванадесет филма. Всичко за Часонг. Изписването си е струвало труда.

— Защо?

— Най-малко два дни са нужни, за да се изгледа целият материал. Дори се учудвам, че са били сверявани по тоя начин.

— Какъв начин?

— По кодирани индекси. За строго секретно. Ще ви трябва разрешение за засекретената картотека, за да ви дадем филмите, и макар да сте лекар, няма да ги получите.

— Защо?

— Чинът ви не е достатъчно висок, сър.

— А кой тогава е могъл да ги изпише?

— Някой си генерал Рамирес.

Браун свърна по автомобилната алея на огромния Център за обработка на информация в Маклийн, Вирджиния. Вляво се намираше будката на пазача. Отпред имаше бариера с неизбежния надпис: „Само за висши държавни служители“.

Не бе леко да убеди дежурния сержант в хранилището, че ако измират хора, защото някой си генерал Рамирес е изтеглил филмите, проследяващи смъртоносния вирус hinobius, то самият сержант също ще бъде подведен под отговорност.

Освен това, настоя Браун, той бил готов да поеме пълна отговорност — и като военен, и като лекар — и да запише своето име под номерата на микрофилмите. Сержантът не му даде самите микрофилми — само номерата им; „Отделът за сигурност“ към болницата щеше да му осигури изваждане на дубликат в Маклийн.

Докторът съзнаваше, че цели да уреди свои лични сметки с Рамирес. Генералът бе допринесъл за гибелта на Макандрю, а Макандрю бе дал път в живота на Фил Браун, бедното селско момче от Небраска. Ако Рамирес се възпротивеше, той можеше да възбуди оплакване срещу него.

Но имаше чувството, че генералът няма да стигне дотам.

Не бе трудно да се оправи с „Отдела за сигурност“ към болницата. Използува изготвения документ, за да внуши на отговарящия офицер, който не бе медицинско лице, необходимостта да му осигури пропуск за Маклийн.

Браун показа пропуска на цивилния пазач на входа в Маклийн. Той натисна копчетата на компютър. На миниатюрния екран се появиха малки зелени цифри и докторът бе пуснат до съответния етаж.

Главното е, мислеше си Браун, влизайки в секция „М“ за обработка на информация, че след като бе взел серийните номера на филмите, изписани от Рамирес, нищо повече не му е нужно. Всеки микрофилм имаше своя специфична идентификация. С пропуска му на лекар всякакви пречки отпадаха от пътя му. Само след десетина минути той седеше пред твърде сложна апаратура, която, макар и странно, имаше вид на старовремска мовиола.

След още десетина минути разбра, че дежурният сержант от хранилището не е бил прав, че два дни са нужни да се изгледа целият материал. Напротив, не бе нужен дори и час. Браун не знаеше точно на какво бе попаднал, но той гледаше, не вярвайки на очите си, кадрите, които пробягваха на малкия екран.

От стотиците бойци в битката за Часонг само тридесет и седем бяха оцелели. Това само по себе си бе ужасяващо, но състоянието на тези тридесет и седем оцелели бе направо чудовищно. И в пълно противоречие с всяка възприета психологическа практика! Обикновено събираха на едно място инвалиди от една и съща бойна операция. Тъй като прекарваха остатъка от живота си по клиники, бойните другари бяха едничкото, което им оставаше. Семействата и приятелите все по-рядко ги посещаваха и тия хора се превръщаха в отблъскващи сенки в отдалечени болници.

А тридесетте и седем ветерани от Часонг бяха педантично изолирани един от друг. По-точно, тридесет и един бяха пръснати из тридесет и една различни болници в страната, от Сан Диего до Бангор.