Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Ела! Да бягаме! — Той я изправи на крака, отвори вратата на колата и я бутна вътре.

На пристана настъпи оживление. Моторницата се бе изравнила с брега. Гневно спореха, някои от мъжете наскачаха и се отправиха към брега.

Сега бе моментът да се махнат. След секунди ще бъде вече късно. Той се огледа и превъртя ключа. Моторът изхърка, но не запали.

От утринната влага! Колата не бе карана няколко часа!

Дочу викове откъм вълнолома. Чу ги и Алисън. Тя веднага грабна пистолета от седалката. Автоматически, с бързина, в която личеше опитът, тя отвори пълнителя.

— Само два патрона! Други имаш ли?

— Патрони? Не! — Питър отново завъртя ключа и натисна газта.

Измежду корпусите на траулерите изникна човек с мокри дрехи и се затича към тях.

— Внимавай! Пази си очите! — извика Алисън. Прицели се и гръмна. Гръмотевичен взрив разтърси колата. Страничното стъкло зейна. Моторът запали.

Чансълър включи на скорост и натисна газта. Колата лудешки скокна напред. Той изви вдясно, автомобилът поднесе, пръскайки кал и прах. Изправи волана и потегли към изхода.

Последваха изстрели. Задното стъкло се разби на парчета. Чансълър дръпна Алисън на пода и изви вляво. Но тя не се задържа дълго долу, понадигна се и изстреля последния куршум. За кратко гърмежите зад тях престанаха.

После отново засвириха диви, отчаяни куршуми, но без попадение. Питър стигна изхода и пое пътя през горичката, който извеждаше на главното шосе.

Останаха сами. Преди час бегълците бяха трима, сега само двама.

Бяха се доверили изцяло на Куин О’Брайън, а той ги предаде.

Към кого можеха да се обърнат сега за помощ?

Домовете и службите бяха под наблюдение. Приятели, познати бяха също под наблюдение. Телефоните се подслушваха, колата им се знаеше. Скоро патрулни коли щяха да ги затърсят по шосета и пътища.

Питър усети, че в него настъпва коренна промяна. Дори взе да се пита дали промяната е действителна или отново плод на въображението му. Каквато и да бе, бе й благодарен, че настъпи.

Страхът — чувството за пълна безпомощност — се замени с ярост.

Той стисна волана и продължи напред, а в ушите му още кънтеше предсмъртният фанатичен вик.

Часонг!

След всичко изприказвано дотук, Часонг си оставаше ключът към загадката.

Хората не знаеха нищо за съдбата им. В емисиите си радиото не споменаваше нищо за тих, снимките им не се появяваха във вестниците или телевизионните предавания. Но въпреки всичко те бягаха и се криеха, защото отникъде не очакваха закрила: бяха нарушили законите, имаше и жертви. Ако сами се предадяха, щяха да се изложат на безброй нови опасности. Неизвестните хора бяха навсякъде в правителството.

Разкритието на личните досиета на Хувър бе тяхната единствена надежда за спасение.

Смъртта ги бе приближила към разкритието. Варак бе казал, че досиетата са у един от четиримата. Питър прибави и пети. Сега Драйфус бе мъртъв, Съдърланд бе мъртъв и оставаха трима. Банър, Парис и Браво.

Фредерик Уелс, Карлос Монтелан, Мънро Сейнт-Клеър.

Досега много по-резултатно ви мами друг.

Но ключът към загадката бе ясен. Часонг. Тук нямаше заблуда. Някой от тримата живи членове на „Инвър Брас“ бе някак си дълбоко и неразривно свързан с масовите кланета в Часонг преди двадесет и две години. И този човек държеше досиетата.

Питър си припомни думите на Рамирес, че участници в Часонг има в много болници за ветерани из цялата страна.

Имаше надежда — макар и слаба — да подразбере нещо от останалите живи участници в битката. Едва ли можеха да си спомнят ясно всичко, но бе уверен, че това е единствената стъпка, която може да предприеме засега. А може би и последната.

Мислите му го върнаха към Алисън. Сега и в нейните гърди пламтеше ярост, която я правеше изобретателна и решителна. Дъщерята на генерала все още имаше добри връзки и реши да се възползува от тях. През дългогодишната си служба генералът бе направил много добрини. И тя реши да се обърне към онези, за които бе сигурна, че са далеч от непосредственото наблюдение на Пентагона. Обади се на хора, с които не бе разговаряла от години, и потърси от тях подкрепа, която трябваше да й се окаже лично, без излишни въпроси.

И за да не описва ситуацията само на един човек, тя се обърна за съдействие към неколцина.

Един полковник от Военновъздушните сили, на работа в НАСА, им определи среща в Лоръл и им отстъпи своята кола. Автомобилът на О’Брайън бе скрит в гората по поречието на реката Нантикоук.