Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Един капитан от артилерията им запази на свое име стаи в малък хотел на „Холидей-ин“, недалеч от Аръндел.

Един подполковник от Военноморските сили, някогашен морски капитан от Омаха, им донесе в Аръндел три хиляди долара. И прие — без никакви въпроси — бележка от Чансълър до Джошуа Харис, в която се настояваше литературният агент да изплати на приносителя заетата сума.

Последното, което им трябваше, се оказа най-сложно: сведения за ветераните от Часонг. И по-специално — местонахождението на осакатените оцелели участници. Но ако съществуваше място под денонощно наблюдение, това бе документацията за Часонг. Те трябваше да действуват, без да забравят, че невидими лица ги следят и очакват да проявят и най-малък интерес към този въпрос.

Наближаваше осем вечерта. Подполковникът току-що си бе тръгнал и трите хиляди долара лежаха небрежно разпилени по масата. Питър се отпусна уморено в леглото и опря глава в таблата. Алисън седеше на бюрото в другия край. Имаше пред себе си бележки с десетки имена, повечето задраскани по една или друга причина. Тя се усмихна.

— Винаги ли така безучастно се отнасяш към парите?

— А ти винаги ли така вещо си служиш с оръжие?

— Целият ми живот е преминал край оръжия. Което не значи, че не съм против тях.

— През целия ми живот само в последните три и половина години съм имал пари. И нямам нищо против тях?

— Баща ми няколко пъти седмично ме водеше на стрелбищата. Когато нямаше хора, разбира се. Знаеш ли, че можех да разглобявам карабина и пистолет 45-и калибър със завързани очи още като бях тринадесетгодишна? Господи, колко му се искаше да съм се родила момче!

— Господи, колко е грешал! — Чансълър повтори интонацията й. — Какво ще правим със списъците на оцелелите ветерани? Нещо дойде ли ти наум?

— Да. В болницата „Уолтър Рийд“ познавам един лекар. Фил Браун. Беше фелдшер в Корея, когато баща ми го откри. Излиташе с хеликоптер до бойните линии и се грижеше за ранените, когато лекарите отказваха. По-късно баща ми му помогна, той завърши медицина на разноски на армията. Беше бедно момче, иначе едва ли би могъл да следва.

— Това е било преди много, много години.

— Да, но поддържаха връзка. Ние поддържахме връзка помежду си. Струва си да опитам. За никой друг не мога да се сетя.

— Опитай се да го накараш да дойде! Не ми се ще да говорим по телефона.

— Ще опитам — отвърна Алисън.

След около час един строен четиридесет и три годишен армейски лекар влезе в апартамента и прегърна Алисън. „В него има нещо приветливо и добродушно“, помисли Питър и лекарят веднага му хареса, макар че разбра какво точно значеха думите на Алисън „ние поддържахме връзка“. Сега те бяха близки приятели, някога са били още по-близки.

— Фил, така се радвам да те видя!

— Мъчно ми е, че не можах да дойда на погребението на Мак — отвърна докторът, прегърнал Алисън през раменете. — Реших, че ти ще разбереш. Не бих могъл да издържа лицемерните слова на ония мръсници, които искаха да му смъкнат пагоните.

— Това е Питър Чансълър — прекъсна го Алисън.

Докторът го изгледа и му подаде ръка.

— Ти си станала по-взискателна в избора си на приятели, Али, браво… Харесвам книгите ви, Питър. Нали мога да ви наричам така?

Чансълър се вгледа в майора, забеляза внезапната загриженост, която се появи в очите му, и твърдостта, скрита зад вежливия тон.

— Мисля, че можеш да му разкажеш всичко.

— Така ще е най-добре — каза Браун. — Алисън значи много за мен. Баща й изигра важна роля в живота ми.

Разказаха му всичко. Алисън говореше, Питър допълваше. Разказът им подействува като лекарство: най-накрая имаха на кого да се доверят. Алисън започна да обяснява събитията в Токио преди двадесет и две години. Запъна се, когато трябваше да разкаже как майка й я напада. Нямаше сили да продължи.

Докторът коленичи пред нея.

— Чуй — заговори той с професионален тон. — Искам да науча всичко. Разбери, трябва да го знам.

В гласа му прозвуча мек, но решителен подтик.

Когато тя свърши разказа си, той кимна към Питър и стана да си налее питие. Чансълър се приближи до Алисън и я прегърна.

— Подлеци! — рече Браун, въртейки чашата в ръка. — Халюциногенни вещества, с това са я блъскали. Може да са й давали морфин или кокаин, но халюциногените предизвикват разстройство в зрението, това е главният им симптом. По онова време сериозно изпитваха препарата. Подлеци!

— Какво значение има наркотикът, който са й давали? — запита Чансълър, без да снема ръка от Алисън.