Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Това бе най-безопасното място за явка, измислено от агента на ФБР, и поради тази причина той бе особено предпазлив. Пристигнаха в Шантиклер един час преди времето, определено за среща с Монтелан. Агентът най-старателно огледа местността. Алисън остана в колата в дъното на алеята, недалеч от вратите на клуба, а той самият се скри в тревата отвъд игрището.

Земята бе мокра, макар да бе престанало да вали. Луната се мъчеше да пробие през гонещите се облаци. Чансълър чакаше в сянката на дърво, свело клони до земята.

Дочу шум от автомобил, който премина през отворените врати на клуба. Погледна часовника си. Пет минути след полунощ. Монтелан бе нетърпелив. „И тревожен, разбира се“, помисли си Питър и напипа оръжието в джоба си. Но изплашеният човек е предпазлив, а фигурата, която идеше насреща му, съвсем не стъпваше предпазливо.

— Мистър Чансълър? — развика се Парис на петдесетина метра от уреченото място. Спря, пъхна ръка в джоба на палтото си. Питър веднага извади револвера, насочи го и зачака мълчаливо.

Монтелан извади ръка от джоба си. Чансълър отпусна оръжието. Парис държеше в ръка фенер и опаса широк кръг наоколо. Светлинен лъч попадна върху Питър.

— Изгасете фенера! — изкрещя Чансълър и приклекна.

— Както желаете.

Светлината угасна.

Следвайки указанията на О’Брайън, Питър изтича на няколко метра от мястото, на което стоеше, без да снема очи от Монтелан. Испанецът не предприе никакви излишни движения: явно нямаше оръжие. Чансълър се изправи, знаеше, че ще се види на огрялата луна.

— Тук съм! — каза той.

Монтелан се извърна и се взря в мрака.

— Извинявайте за фенера. Повече няма да го паля. — Той се приближи към Питър. — Дойдох без затруднения. Указанията ви бяха безпогрешни.

Питър го разгледа на бледата лунна светлина. Имаше волево лице, черти, присъщи на човек от испански произход, изпитателен поглед. Питър разбра, че този човек не се страхува. Макар да отиваше на среща с непознат, известен му само по име, на изолирано игрище за голф посред нощ — и то с непознат, от когото бе логично да не очаква нищо добро, — Парис се държеше, сякаш срещата им представляваше обикновен, потребен и за двамата делови разговор.

— Държа револвер в ръката си — каза Чансълър и вдигна спусъка.

— Защо е нужно? — Монтелан присви очи.

— След всичко, което ми сторихте, което „Инвър. Брас“ ми стори, не е ли излишно да питате?

— Не знам какво ви е сторено.

— Лъжете.

— Позволете ми да се изкажа. Знаех, че ви захранваха с лъжлива информация, с цел да напишете роман на базата именно на тази лъжлива основа. Това се правеше, за да се изплашат определени, злонамерени личности, участници в заговора, и да се издадат. Честно казано, още от самото начало се съмнявах в рационалността на този замисъл.

— И само това ли ви е — известно?

— Допускам, че ви са се случили някои неприятни неща, но беше ни дадена дума, че няма, да бъдете излагана на опасност.

— Кои са тези „определени злонамерени личности“? И какъв, е този „заговор“?

Парис замълча за миг, сякаш се бореше да разреши свой вътрешен конфликт.

— Ако досега никой нищо не ви е казал, то е време да узнаете. Заговор наистина има. Твърде действителен и твърде опасен. Една цяла част от личните-досиета на Джон Едгар Хувър липсват. Изчезнали са.

— Откъде знаете това?

Отново Монтелан замълча, после се реши и продължи:

— Не мога да ви съобщя подробности, но след като споменахте името ми, както и имената на останалите, в разговора ни тази сутрин, допускам, че сте узнали повече неща, отколкото бе предвидено да научите. Това няма значение: нещата вървят към своя край. „Инвър Брас“ успя да се добере до останалите досиета.

— Как?

— Това не мога да ви разкрия.

— Не можете или не искате?

— По малко и от двете.

— Това не е достатъчен аргумент.

— Познавате ли човек на име Варак? — кротко запита Парис, сякаш Чансълър не му бе крещял.

— Да.

— Попитайте него. Той може и да ви каже, може и да не ви каже.

Питър внимателно изучаваше лицето на Монтелан на лунния блясък. Той не лъжеше. Tie знаеше за смъртта на Варак. Чансълър усети празнота в стомаха си. И третата вероятност отпадаше. Въпросите оставаха, но най-същественото се изясни. Досиетата не бяха у Парис.

— Какво искахте да кажете с това, че няма значение какво съм научил? И че „нещата вървят към своя край“?

— Времето на „Инвър Брас“ отмина.

— Какво точно значи „Инвър Брас“?

— Предполагах, че знаете.