Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Може би сте имали основание, преди да се обърнете срещу тях.

— Да се обърна срещу кого?

— Срещу останалите. Банър, Парис, Венис, Браво. Вие ги предадохте!

— Аз съм ги предал? Парис? Венис? Чувате ли се какво говорите?

— Часонг, Часонг от досиетата на Хувър! А те са при вас!

Джейкъб Драйфус бе замръзнал на място, изсушеното му лице изразяваше ужас:

— Господи милостиви, и вие вярвате в това?!

— Работили сте с Държавния департамент, нали?

— Нееднократно.

— И лесно можете да намерите едно „стерилно“ укритие, ако знаете къде да го търсите?

— Сигурно! Ако знам какво значи това.

— Вие знаехте, че Варак е мъртъв!

— Варак? Мъртъв? Не може да бъде!

— Лъжете!

— Вие сте луд! И опасен при това. Всичко, което сте написали, трябва да се унищожи. Не съзнавате какво сте извършили. След четиридесетгодишна служба на родината и безчет милиони за нея! Вие трябва да разберете! Ще ви заставя да разберете!

Невероятно! Драйфус бръкна в палтото си, костеливата му ръка трепереше. Питър знаеше, че бърка там за оръжие.

— Спрете! За бога, недейте!

— Аз нямам избор!

Зад гърба на Драйфус Чансълър забеляза как О’Брайън изведнъж се изправи сред дивите шубраци зад дюната. Той бе видял това, което видя и Питър. Старият човек се готвеше да извади оръжие. Той бе дошъл сам, но бе дошъл въоръжен. Значи, се бе решил на убийство.

Чансълър стисна пистолета в джоба, с пръст върху спусъка. Но не можа да го натисне! Не можа да дръпне спусъка!

С воя на вятъра проехтя изстрел. Главата на Драйфу се отпусна назад — шийните прешлени бяха прекъснати на гърлото му зейна кървава рана. Тялото му се изви и падна ничком върху пясъка. О’Брайън свали ръката с пистолета и хукна през дюните.

Кристофър бе мъртъв, застрелян на див, самотен плаж. Чак тогава Питър видя какво бе стискал в ръката си. Сгънат лист хартия. Не оръжие. А писмо.

Коленичи, потръпващ от отвращение, и взе листчето. Изправи се. Дишаше неравномерно, болката в слепоочията го лишаваше от мисъл. О’Брайън застана до него; агентът взе листа и го разгъна. Чансълър надникна в него и двамата прочетоха ксерокопие на писмо, написано на ръка. Адресът бе с едно-единствено име: Парис.

„«И. Б.» трябва да се разтури. Венис и Браво са на същото мнение. Личи по очите им, макар да не сме го обсъждали. Спомените ни разкъсват. Но вече сме стари, малко време ни остава. Тревожи ме, че някой от нас или всички можем да си отидем от този свят, без да сме се погрижили да се разтурим. Безпокои ме и нещо друго, по-страшно: че паметта ще ни изневери и езиците ни ще се развържат. Това не бива да става! Затова, умолявам ви, ако възрастта разруши разсъдъка, направете за нас онова, което сами сме неспособни да направим. По пратеник ви изпращам таблетките в отделна опаковка. Дайте по една на старците и се помолете за нас.

Ако това се окаже не по силите ви, покажете това писмо на Варак. Той ще разбере и ще направи каквото трябва. И накрая за Банър, чиито слабости идат от собствените му изключителни способности. Той ще се изкуши да продължи «И. Б.». Това не бива да се допуска. Нашето време отмина. Ако той все пак настоява, Варак ще знае какво да направи.

Нека това писмо има силата на договор.

— Каза, че не знае какво е стерилно укритие — беззвучно изрече Питър.

— Не е знаел за смъртта на Варак — добави О’Брайън тихо, препрочитайки писмото. — Не е бил той.

Чансълър се извърна и тръгна безцелно към водата. Свлече се на колене пред плискащите се вълни и повърна.

Заровиха тялото на Джейкъб Драйфус в пясъка под дюните. За последиците не помислиха. Нямаха време. За всичко сторено щяха да отговарят после.

Фредерик Уелс не трябваше да върви по пуст плаж. Човекът, известен под името Банър, трябваше да дойде от полето, южно от отбивката на шосе № 40 на запад от Балтимор. О’Брайън бе използувал същото място преди шест месеца за среща с един от своите информатори. Познаваше разположението добре.

Тази отбивка бе далеч от всички ресторантчета и бензиностанции. Мястото бе обградено от поля, които в мрака приличаха на тресавища.

Питър чакаше сред полето, на няколкостотин стъпки отвъд насипа, където Уелс трябваше да спре колата си. Гледаше пробягващите фарове по пътя, блестящи и уголемени от дъжда, който бе наквасил полето и го караше да потръпва от хлад. О’Брайън се бе скрил по-надолу под насипа и чакаше с извадено оръжие. Чансълър отново трябваше да следва указанията му: при най-малкия признак за нещо неочаквано да парализира Фредерик Уелс с пистолета си. Ако стане нужда, да го изпразни в него.