Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— За какво говорите? — Драйфус не можеше да овладее треперещите си ръце.

— Да го наречем „неустоимо изкушение“. Всеки, запознат с Часонг, веднага ще схване смисъла. Но другите ще ви убият за това.

— Часонг? Да ме убият? — Очите на Драйфус се замъглиха. Бе допусната страхотна грешка! — Къде искате да се срещнем?

— Северно от Оушън Сити, Мериленд, има малък плаж. Шофьорът на таксито ще го намери. Вземете такси и елате сам. Вземете молив, Кристофър. Ще ви дам указания. Бъдете там в един и половина.

От челото на Питър се стичаше пот. Той се облегна на остъклената врата на кабината. Успя, наистина успя. Идея, родена от литературата, се реализира в действителност.

Планът му бе такъв: да представи на Кристофър — както се готвеше да представи и на останалите — право на избор. Ако Кристофър притежаваше досиетата, щеше да разбере, че е разкрит. Тогава щеше да се съгласи на срещата с единствената цел да убие човека, който го е разкрил. В такъв случай едва ли би дошъл сам.

Ако досиетата не бяха у Кристофър, тогава той имаше две възможности: да парира Чансълър и да откаже срещата. Или да приеме с чудовищната мисъл, че един от останалите или всички те са предали общата кауза. В този случай би дошъл сам.

Само междинната възможност — отхвърлянето на срещата, не носеше подозрение. Но Кристофър не избра този път. „Дали някой от останалите ще го предпочете?“, замисли се Питър.

Алисън почука на вратата на кабината. Цяла секунда той остана загледан през стъклото в красивото й лице и интелигентните очи, изпълнени с любов и тревога.

Той отвори вратата.

— Един на нула.

— Как го направи?

— Зависи как ще подходиш. Но ще дойде. Любовта и тревогата не изчезнаха от очите на Алисън, но към тях се прибави още нещо. Страх.

Фредерик Уелс надигна озадачено глава от коледната закуска. Стори му се, че от веселите викове на децата не е чул добре думите на прислужницата.

— По-тихо! — изкомандува той. Всички на масата се усмириха — Кой се обажда?

— От Белия дом, сър — отвърна прислужницата.

Писъците и крясъците, придружили нейните думи, само напомниха на Уелс, че се бе оженил твърде късно. Или поне твърде късно, за да има деца. В интерес на истината той не обичаше особено децата, те просто не го вълнуваха.

Стана от масата, за миг очите му срещнаха тези на жена му. Тя сякаш прочете мислите му.

Защо, за бога, му звънят от Белия дом? Категорично и дори обидно Фредерик Уелс бе изразил позицията си спрямо президента и неговото обкръжение от некадърници. Той не одобряваше политиката на човека, който управляваше Белия дом.

Нима, използувайки Коледа за повод, президентът бе решил да предложи маслиненото клонче на своите неприятели? Той не беше лишен от нахалство.

Уелс затвори вратата на кабинета и се приближи до бюрото си. Погледът му се спря върху колекцията вази от епохите на Юан н Мин зад остъклената витрина. Те бяха истинско съвършенство: никога не се изморяваше да им се радва. Напомняха му, че сред всичката грозота на заобикалящия свят съществуват покой и красота.

Вдигна слушалката:

— Мистър Фредерик Уелс?

Шестдесет секунди по-късно целият му личен мир се срина. Писателят надмина себе си! Как — не е важно, фактът беше важен.

„Инвър Брас“ можеше да се защити. Веднага ще се разтури, никаква документация… Ако се наложи второ оправдано убийство, то Питър Чансълър ще бъде премахнат от този свят.

Но какво щеше да стане с него? Банър притежаваше всички оръжия освен едно. Разкритието. Разкритието на едно име, над което той нямаше никаква власт. За Уелс разкритието бе равнозначно на унищожение.

Животът му бе загубен!

И все пак той можеше да се бори. Този път на шосето западно от Балтимор. Трябваше да се постигне съгласие, в интерес на общото благо.

Очите му отново се спряха върху китайските вази. Сега те въобще не го трогнаха.

Карлос Монтелан седеше в дъното на църквата и със скрита враждебност следеше как свещеникът водеше коледната меса. Нямаше да коленичи: съществуваха предели за лицемерната набожност, а той и без това правеше достатъчно отстъпки заради жена си и децата.

Бостън не беше Мадрид, но спомените все още бяха силни. Испанската църква бе заклет спътник на политическите ветрове, заета със собственото си оцеляване, безчувствена към насилието над народните маси.

Монтелан почувствува вибрацията на апарата само миг преди да забръмчи. Зумерът стресна богомолците наоколо. Някои извърнаха към него гневни лица. Божият храм бе осквернен от външен човек, но той правеше опит да се свърже с големец, със съветник на президента. Божият храм не бе защитно укритие от непредвидените обстоятелства на реалния свят.