Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

„Досиетата трябва да бъдат намерени и предадени. Друг избор нямаме. Дотогава и тримата ще се крием като бегълци.“

— Жестоко са те излъгали, Тони. Бих се радвал ти да си прав, но не е така.

Той окачи слушалката и побягна към колата.

Намериха малък, почти празен мотел край брега в Оушън Сити. Бе зима, два дни преди Коледа. Мъртвило. Един лекар се погрижи за Куин. Прие парите и не прояви повече никакъв интерес. Пациентът се подхлъзнал и паднал върху стъклената врата. Лекарят прие това обяснение за естествено.

В навечерието на Коледа Куин изпадна в пълно отчаяние. Жена му и двете деца бяха на по-малко от два часа път, а все едно, че се намираха на другия край на земното кълбо зад огради от бодлива тел, насичана от парещите лъчи на прожектори. Не можеше да им вдъхне нито успокоение, нито надежда. Чувствуваше само раздялата и страданието, което тя причиняваше. Питър наблюдаваше как О’Брайън се бори със своите страхове, с чувството си за вина, със самотата си и знаеше, че един ден неговите терзания и мисли ще бъдат вложени в друг. В образ от книга. Питър наблюдаваше човек с мъжество, разяждан от угризения, раздиран от мъка и неговите душевни терзания едновременно го трогваха и вбесяваха.

Един професионалист. Двама аматьори. Трима бегълци. Сега всичко зависеше от тях самите. Други нямаше. Алисън повече не можеше да стои вън от играта: тя бе необходима. С общи усилия трябваше да разрешат загадката, иначе унищожението щеше да продължи. И тях ги дебнеше унищожението. Тази несправедливост ги угнетяваше.

Изкараха мъчителна Коледа. И тримата бяха настанени в един апартамент. Това бяха стаи на втория етаж с изглед към плажа и към фасадата на сградата. Точно под тях се виждаше входът. Имаха спалня, дневна с голяма кушетка и малка кухничка. Мебелите бяха от пластмасова материя.

Те чакаха, знаеха, че трябва да чакат. Радиото и телевизията работеха непрекъснато; те слушаха всички емисии на новините, за да разберат, макар и с намек, дали във Вашингтон, на сто мили оттук, ще признаят тяхното изчезване. Купуваха си вестници от автомата във фоайето и ги изчитаха старателно. Една статия привлече вниманието им.

Сейнт Майкълс. Експлозия, причинена от неизправност в газовата пещ, нанесе значителни вреди на жилищен дом в този изключителен кът по залива Чезапийк. За щастие в момента на взрива в къщата не е имало хора. Собствениците, мистър и мисис Чансълър О’Брайън, са в чужбина. Търсят се начини да се влезе във връзка с тях…

— Какво значи това? — попита Чансълър.

— По този начин ни дават да разберем, че притежават доказателства, че сме били там — обясни О’Брайън. — Хитро, а?

— Откъде знаят?

— Не е проблем. Отпечатъци на пръсти. Вашите са взели от армията, а моите ги има във всяко служебно досие.

— Но те не знаят за Алисън. — Чансълър изпита някакво облекчение, което О’Брайън веднага заличи.

— Боя се, че знаят. Затова казват „мистър и мисис“.

— Не ме интересува! — Алисън гневно избухна. — Искам да знаят. Те си мислят, че могат да изплашат когото си пожелаят! Мен не могат да ме стреснат! Имам какво да кажа?

— Ще ви кажат, че и те имат какво да разкрият — меко се намеси О’Брайън, като пристъпи към прозореца е изглед към океана и плажа. — Допускам, че ще ви дадат право на избор: заради интересите на националната сигурност. Или ще мълчите за всичко, което сте видели и чули, или ще разкажат за дейността на майка ви преди двадесет и две години. Ще заговорят за новоразкрити обстоятелства, които осветляват причината за смъртта на хиляди американски войници в една-единствена битка. А това неизбежно ще повдигне въпроси около командуването на вашия баща.

— „Мак палачът — студено изрече Питър. — Убиецът от Часонг“.

О’Брайън се извърна от прозореца.

— Това е малко двусмислено. По-точно би било — предателят от Часонг. Чиято жена-наркоманка се продавала на врага и станала причина за гибелта на американски воини.

— Те не биха посмели да направят такова нещо! — извика Алисън.

— Твърде е пресилено — добави Чансълър. — Ще нагазят в опасни води. Това може да се обърне срещу тях.

— Разкрития от подобен род — продължи О’Брайън с кротка убеденост, която Питър отдаде на изстрадан личен опит — са винаги драматични. Те са новина номер едно. А после каквито и обяснения да се дадат, те не изглеждат толкова важни. Ударът е нанесен: не е лесно да се заличи.

— Не вярвам — нервно го парира Алисън. — Не ми се ще да повярвам.