Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Послушайте ме. Така се работи с досиетата на Хувър.

— Тогава да намерим тия досиета — каза Питър и сгъна вестника. — Да започнем с Джейкъб Драйфус.

— Това е Кристофър, така ли? — запита Алисън.

— Да.

— Разумно е — добави тя и погледна към О’Брайън. — Все не ми се иска да повярвам, че няма към кого да се обърнем.

— Има един сенатор — прекъсна я Питър. — Можем да отидем при него.

— Но дори нему ще са нужни повече доказателства — каза О’Брайън. — Преди два дни — може би не, но сега нещата стоят иначе.

— Какво имате пред вид? — тревожно попита Чансълър. Снощи О’Брайън бе толкова уверен в себе си. Досиетата са изчезнали. Куин имаше доказателства. Сега положението изглеждаше отчайващо.

— Сега не можем да отидем при него.

— Защо да не можем?

— Защото имаме зад гърба си Сейнт Майкълс. Унищожение на правителствена собственост, нарушение на процедурите за сигурност. Той е обвързан с клетва да съобщи за нас, ако направим опит да се свържем. Ако премълчи, става нарушител на закона.

— Глупости! Приказки!

— Закон! Може да ни предложи помощ. И ако Варак не се е лъгал, сигурно ще постъпи така. Но не веднага. Първо ще ни предложи да се предадем. От законна гледна точка това е единствената позиция, която може да заеме.

— И те тъкмо това чакат! Не, така няма да постъпим!

Алисън го докосна за ръката:

— Кои са тези „те“, Питър?

Чансълър замълча. Отговорът на нейния въпрос бе така отвратителен, както и обстоятелствата, в които се намираха.

— Всички. Този, който притежава досиетата, иска да ни очисти. В това вече сме сигурни. Онези, които знаят, че досиетата са изчезнали, и държат да го запазят в тайна, искат от нас да мълчим. Готови са да ни пожертвуват заради това мълчание. Но също се стремят към досиетата. — Питър бавно прекоси стаята и застана до прозореца. Загледа се в океана. — Знаете ли, Браво ми каза, че преди четири години и половина ми е открил един свят, за който не съм и помислял. Каза ми да се върна в него и да оставя реалния свят на другите. На него и подобните му. — Той се дръпна от прозореца. — Но те не са достатъчно достойни за този свят. Не зная дали ние сме, но те — в никакъв случай.

Джейкъб Драйфус се надигна с досада от масата, където закусваше. Икономът му съобщи, че го търсят по телефона от Белия дом. Онзи глупак сигурно се обажда да му честити Коледа. Едва ли президентът се е сетил, че Рождество Христово не е негов празник.

Говореше се за него, че напоследък пиел сериозно. Нищо чудно! По-жалка администрация не е имало в цялата история на страната. Продажността минаваше всякакви граници, ламтежът за власт бе основното зло. Разбира се, че ще пие човекът. Това бе лек за раните му.

Джейкъб реши да не вдига телефона, но все пак уважението към кабинета го накара да промени решението си.

— Добро утро, мистър прези…

— Аз не съм президентът — каза някакъв глас. — Аз съм друг, както и вие сте друг, Кристофър.

Лицето на Драйфус пребледня. Стана му тежко. Не можеше да диша. Слабите му крака се подкосиха. Всеки момент можеше да се строполи на пода. Тайната на целия му живот бе разкрита. Просто не можеше да повярва.

— Кой се обажда?

— Човек, който работеше за вас. Казвам се Питър Чансълър и се справях доста добре със задачата си. Научих неща, които положително никога не сте искали да знам. Затова трябва да се срещнем. Днес. Рано следобед.

— Днес следобед? — Драйфус прималя. Питър Чансълър, писателят? Как можеше да си позволи такова нещо? — Не приемам срещи с такава кратка предварителна уговорка.

— Този път ще направите изключение — настоя Чансълър.

Писателят бе нервен. Джейкъб веднага го усети.

— Заповеди не приемам. Нито пък познавам Кристофър. Измислили сте остроумен начин да се доберете до мен. Възхищавам се от изобретателността ви. Ако не възразявате, ще обядваме заедно през следващата седмица…

— Днес следобед. Никакъв обяд…

— Вие не ме слушате…

— И не желая. Оставете моята изобретателност. Вече я влагам в други начинания. Ще постигнем споразумение, нали?

— Не мога да си представя споразумение помежду ни.

— Няма и да има, ако говорите с останалите. Или с който и да е от тях.

— С кои останали?

— Банър, Парис, Венис или Браво. Не се свързвайте с тях.

Джейкъб се разтрепера.

— Какво говорите?

— Те не ви разбират. Така поне мисля. А аз ви разбирам. Това е призванието на писателя — да разбира хората. И нали затова ме използувахте? Вярвам, че ви разбирам. Но не и другите.