Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Казах ви, че може да си вървите. Човекът отвън е само моя охрана. Не знаех с какви намерения идвате.

— И все още не ги знаете. Защо сте сигурен, че като изляза оттук, няма да разкажа всичко?

— Защото и двамата сме убедени, че не това е верният път. Много хора могат да станат жертва. И двамата не искаме повече жертви.

— Трябва да ви съобщя, че знам кои са Банър, Парис, Венис и Кристофър. Варак ми бе написал имената им.

— Вярвам ви. Но по-добре се занимавайте с вашите дела.

— По дяволите! Ще разкрия цялата история! Убийствата трябва да се спрат! Изнудванията трябва да престанат!

— Аз мисля — с леден тон рече Сейнт-Клеър, — че ако го направите, Алисън Макандрю ще бъде мъртва още днес.

Питър се вцепени и пристъпи към Браво.

Разнесе се звън на счупено стъкло, единият прозорец бе разбит. Пистолетът на шофьора се подаваше през зейналия отвор.

— Вървете си, мистър Чансълър, и се занимавайте с вашите дела!

Питър се обърна и побягна навън.

Мънро Сейнт-Клеър разтвори стъклените врати и излезе на верандата. Въздухът бе студен, вятърът откъм залива се усилваше. Небето бе притъмняло. Скоро щеше да завали.

„Забележително“, помисли си Сейнт-Клеър. Дори мигове преди смъртта си Варак бе съумял да аранжира бъдещите събития. Той бе разбрал, че остава един път: Питър Чансълър да поеме неговото място. Сега писателят ставаше активната фигура. Нямаше друг избор — трябваше да се спусне след Банър, Парис, Венис и Кристофър.

Чансълър спомена, че бил манипулиран. Но той не знаеше, че манипулацията с него продължаваше. Сега въпросът бе да се наблюдава писателят отблизо, да се следи всеки негов ход, докато ги доведе до притежателя на досиетата.

Финалът изискваше жертви. Това бе неизбежно, както бе неизбежно убийството на Едгар Хувър. Двама души трябва да умрат. Предателят от „Инвър Брас“ и безспорно — Питър Чансълър.

Стефан Варак до края си бе останал професионалист. Със смъртта на Чансълър всички тайни ще бъдат погребани. „Инвър Брас“ ще бъде разтурен и никой нямаше да узнае за неговото съществуване.

— Вие пак не искате да ми кажете кой е той? — запита О’Брайън, седнал срещу Питър на кухненската маса. Пред всекиго стоеше полупразна чаша с уиски.

— Не. Варак бе прав. Досиетата не са у него.

— Откъде сте сигурен?

— Иначе не би ме пуснал да се измъкна жив.

— Добре. Няма да настоявам. Мисля, че постъпвате безразсъдно, но няма да настоявам.

Чансълър се усмихна.

— Това няма да ви помогне. Какво узнахте за нашата четворка? Някой от тях свързан ли е с Китай? Макар и по най-далечен начин?

— Да. Съществуват две възможности. Другите две са напълно изключени. Но една от възможностите е прекалено занимателна и почти вероятна.

— За кого става дума?

— За Джейкъб Драйфус. Кристофър.

— Защо?

— Свежда се до пари. Влагал е огромни финансови суми в помощ на международни сдружения, действуващи на територията на Тайван.

— Открито ли?

— Да. Публично прокламирал помощта за създаване на жизнеспособна икономика на Тайван. Срещнал решителен отпор. Повечето банки смятали, че тайванският проект е обречен на провал, но Драйфус се борел упорито. Явно е получил подкрепа от Айзенхауър и Кенеди. Обединил пазарите и в същност самостоятелно създал нова индустрия.

Съмнение се прокрадна у Питър: всичко това бе прекалено очевидно. Човек като Драйфус не би действувал толкова открито.

— Няма ли нищо потайно? Някакви потулени сделки или нещо подобно?

— Такова нещо не можахме да открием. И защо е нужно? Парите са доказателство за участие. Това се мъчехме да открием.

— Ако парите са в основата, на прав път сме. Но не съм сигурен. Кой е вторият съмнителен?

— Фредерик Уелс — Банър.

— Каква е връзката му с националистите?

— Той има връзка с Китай, не конкретно с китайското правителство. Синолог е. Пристрастен е към ранната история на Изтока. Един от най-големите колекционери на китайско изкуство в света. Неговите сбирки непрекъснато гостуват в разни музеи.

— Колекции от предмети на изкуството? Какво общо могат да имат със случая?

— Не знам. Търсим връзка с Китай. Ето една връзка.

Чансълър се намръщи. „В същност Уелс може да бъде по свързан с Китай, отколкото Драйфус — помисли си той. — Човек, отдаден на културата на една страна, може да бъде запленен от мистиката на тази култура много по-лесно, отколкото този, който борави само с пари. А не е ли възможно зад прагматизма на Уелс да се крие източен мистицизъм, влязъл в конфликт с неговите западни корени? Или това е абсурдно?“