Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Чансълър поклати глава:

— Пропускате нещо съществено. Той е уморен, няма вече сили. Варак е знаел това. Затова се обърна към мен. Това са хората — вие и аз, О’Брайън. Не търсете друг за помощ.

— Тогава ние ще предизвикаме събитията! Ще оповестим имената им!

— Защо? Каквото и да кажем, те ще отрекат. Мен ще ме обявят за наемен драскач, който прави реклама на книгата си, а с вас ще стане още по-лошо — ще трябва да се преборите с вашия Хан Чу. — Питър отмести чашата си. — Като с това няма да се свърши. Браво бе прекалено недвусмислен. Рано или късно ще паднат две жертви. Трябва да се съобразим с това. Трябва да гледаме трезво на нещата. Ние не сме безсмъртни.

— По дяволите, но те не могат да отрекат изчезването на досиетата!

Чансълър наблюдаваше разгневения, обезсърчен агент. Алекс Мередит живееше в Куин О’Брайън. Питър реши да му разкаже всичко.

— Боя се, че и това могат успешно да отрекат. Защото само част от досиетата са изчезнали. От буквите „М“ до „Z“. Другите са били унищожени.

О’Брайън бе като зашеметен.

— Унищожени от кого?

— Варак не знаеше.

Куин изгаси цигарата си:

— Или не е искал да каже!

— Питър! Куин!

От хола крещеше Алисън. О’Брайън пръв стигна до вратата. Навсякъде бе тъмно. Алисън стоеше до прозореца с ръка върху пердето.

— Какво има? Какво стана? — Чансълър пристъпи към нея.

— Нагоре по пътя — отвърна тя с безизразен глас. — При възвишението при главната порта. Сигурна съм, че видях човек. Стоеше и наблюдаваше къщата. После изчезна.

Куин бързо се приближи към едно табло на стената, почти прикрито от завесите. В мрачината едва се забелязваха два реда от изпъкнали бели дискове. Приличаха на редици от нетрепкащи очи.

— Никоя от фотоелектрическите клетки не е зафиксирала нещо — спокойно изрече той, сякаш ставаше дума за промяна във времето.

Питър полюбопитствува кое в същност прави къщата „стерилна“, освен радиопредавателите, плътните стъкла и решетките отвсякъде.

— Има ли електронни лъчи, които да опасват къщата? Затова, предполагам, са тези лампички?

— Да. Инфрачервени лъчи се кръстосват навсякъде около къщата. Под земята има помощни генератори, в случай че електричеството прекъсне. Те се проверяват всяка седмица.

— Това място е като мотела в Куонтико, така ли?

— Проектирани са от един и същи архитект, строени са от една и съща фирма. Всичко е от стомана, дори вратите.

— Но входната врата е дървена! — прекъсна го Чансълър.

— Облепена е с дървени панели — спокойно отговори Куин.

— Да не би някой съсед да се е разхождал? — запита Алисън.

— Възможно е, но е малко вероятно. Всяка от околните къщи разполага с дворна площ от три акра. Апартаментите се обитават от служители на Държавния департамент — дипломати от много висок ранг. Предупредени са да стоят настрана от тази къща.

— Как така?

— Няма нищо необичайно! Тук обикновено се разпитват дезертьорите.

— Ето го! — Алисън отдръпна пердето.

В далечината, между каменните стълбове на входната врата, забелязаха фигура на мъж с балтон. Намираше се точно на възвишението на пътя и силуетът му се очертаваше на фона на нощното небе.

— Той просто стои — отбеляза Питър.

— Не прави опит да влезе през вратата — допълни Куин. — Знае, че къщата има сигнализация и ни показва, че това му е известно.

— Погледнете! — прошепна Алисън.

Фигурата пристъпи напред и вдигна дясната си ръка. Сякаш изпълняваше ритуален жест, бавно я изнесе пред себе си, порейки въздуха. В същия миг панелът забръмча. Белият диск пламна в червено.

Фигурата отстъпи вляво и се скри в тъмнината.

— За какво бе всичко това? — рече О’Брайън, отправяйки въпроса по-скоро към себе си.

— Нали сам казахте — отвърна Чансълър. — Иска да ни покаже, че му е известно за сигнализацията.

— Но това не е чудно. Повечето от околните домове са снабдени със сигнализации.

Бръмченето от панела се разнесе повторно. Този път друг бял диск загоря в червено.

После бързо един след друг пламнаха всички дискове и какофонията от сигналната уредба стана нетърпимо болезнена за слуха. За тридесет секунди всички дискове горяха и бръмченето бе непоносимо. Стаята се окъпа в алена светлина.

О’Брайън гледаше таблото:

— Те знаят пътя на всеки вектор! На всички до един! — Той бързо се спусна към един шкаф в стената. Вътре имаше радиостанция. Агентът натисна бутона и заговори. Гласът му не скриваше тревогата:

— Тук е Сейнт Майкълс едно, обадете се! Повтарям, Сейнт Майкълс едно. Тревога!