Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— С остър шепот, нали?

— Говореха шепнешком. Много любезно и много отчетливо. Казаха ми да престана с издирванията. Заради Хан Чу.

Чансълър се наклони напред. Преди две вечери О’Брайън задаваше въпросите сега бе дошъл неговият ред. Аматьорът поведе професионалиста, Защото професионалистът бе изплашен.

— Какво означава „нерегистрирано покритие“?

— Самоличност, подготвена предварително за екстрени случаи. С биографични данни. Родители, образование, приятели, професия, служебно досие и така нататък.

— За десет минути човек получава лична биография.

— Е, да речем, за няколко часа. Длъжен е да запомни десетки неща.

— Кое ви накара да погледнете в дневниците?

— Досиетата — отвърна О’Брайън. — Неколцина от нас се чудехме какво е станало с тях. Разговаряхме тихо, само помежду си.

— Но защо погледнахте в дневниците?

— Сам не зная. Вероятно по системата на самоизключването. Проверих в помещенията, където се унищожават документите, в пещите, където се изгарят, в терминалите на компютрите — никъде нищо. Дори проверих в кашоните с лични вещи, изнесени от кабинета.

— Имаше ли много кашони?

— Нито един не бе достатъчно голям, за да побере досиетата. Което за мен бе сигурен знак, че са били изнесени. Това ме хвърли в луда тревога. Не забравяйте, че съм свидетел на начина, по който Хувър ги използуваше.

— Александър Мередит… Нещата са ми познати от преди.

— Кой е Мередит?

— Ще се запознаете с него. Само че той не съществува.

— От книгата ви ли?

— Да. Продължавайте.

— След като досиетата са били изнесени, започнах да проверявам дневниците. Всички знаеха, че Хувър си отива. Дори съществуваше термин, кодирано название за неговата смърт, „открита територия“. Смисълът е ясен. Кой ще дойде след директора?

— Или какво ще настъпи?

— Точно така. Разрових се в дневниците от месеци преди смъртта му, като главно се съсредоточавах върху нощните посещения, тъй като не би било нито лесно, нито удобно през деня да се изнесат огромни кашони с папки. Не попаднах на нищо особено — всеки и всичко бе подлагано на проверка. Накрая попаднах на дневниците от нощта на първи май. Там се натъкнах на тези три имена. Двете бяха имена без личности зад тях. — Куин млъкна и отпи от своето уиски.

— Каква бе първоначалната ви хипотеза? Кога разбрахте, че това са кодирани имена?

— Отчасти още тогава и отчасти сега. — О’Брайън запали цигара. — Според мен Хувър е починал един ден преди официално да оповестят. — Агентът дръпна дълбоко цигарения дим.

— Сериозно твърдение.

— Логично е.

— Защо?

— Помислете за нерегистрираните покрития. Тези, които са ги използували, са били добре запознати със секретните операции във ФБР и са могли да покажат истинските си лични документи. Дежурният агент от онази вечер, сержант Парк, отказва да дискутира случилото се. Твърди, че тримата са получили право на достъп до кабинета по лично разпореждане на Хувър, получено по видеотелефона. Вярно, телефонът тази вечер е бил използуван. Но не мисля, че той е говорил с Хувър, а с някой друг, който е бил в дома му. Това му е оказало желаното въздействие. Този телефон бе нещо като светиня.

— И какво, като е разговарял с някого от дома на Хувър? Какво от това?

— Значи, че той е разговарял с човек, чийто авторитет не би могъл да събуди никакви въпроси. Някой, който е видял, че Хувър е починал, и е искал досиетата да се изнесат, преди да се разчуе за смъртта му и обстановката да се усложни. Според мен досиетата са били изнесени в нощта на първи май.

— Имате ли предположения?

— До преди два часа — да. Мислех, че това е дело на втория човек след Хувър, Толсън, и на някои от маниаците. Но благодарение на вас тази версия вече звучи неправдоподобно.

— Благодарение на мен ли?

— Да. Вие едва не сте убили един човек в Коркорановата галерия. Намерили го в стълбищната шахта. Той бе един от маниаците. Спипали са го в болницата и са го оставили да избере: или да разкрие останалите си съмишленици и да подаде оставка, или да бъде даден на прокурор, да загуби пенсията си и да излежава безкрайна присъда. Той естествено избрал първото. Преди два часа един от нашите ми съобщи, че всички маниаци са подали оставка. Те не биха постъпили така, ако притежаваха досиетата.

Чансълър внимателно наблюдаваше О’Брайън.

— Това отново ни връща при нашите четирима — Банър, Парис, Венис и Кристофър.

— И Браво — додаде О’Брайън. — Не искам да го изключвате. Следвайте принципа си: нека сам насили нещата. Ако той е наистина такъв човек, за какъвто го е смятал Варак или за какъвто вие го мислите — той няма да ни откаже. Ще се срещнете още веднаж.