Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Проследи ме в един влак и се опита да ме убие. Казали му, че съм завършил романа си и вътре разкривам неща за неговото семейство. Доколкото разбрах, подобна информация би могла да дойде само от вас. Той си послужи с името ви. Изведнъж всичко се изясни. От началото, от самото начало. Още от Парк Форест. Аз ви бях длъжник и вие взехте каквото ви се полагаше. Сега повече нямам задължения към вас.

Сейнт-Клеър вдигна очи.

— Дълг към мен ли? Такъв дълг никога не сте имали! Но допускам, че имате дълг към отечеството си!

— Приемам. Но как да се разплатя? — Питър повиши глас. — Като разглася вашите имена? Като съобщя на отечеството — щом като дълговете трябва да се изплащат, — че досиетата на Хувър са изчезнали?

— Моля ви! — Сейнт-Клеър вдигна ръка. — Опитайте се да проумеете. Ние се събрахме при екстрени обстоятелства…

— За да попречите на маниака — прекъсна го Чансълър.

— Да се опитаме да спрем маниака — потвърди Браво. — Преследвайки тази цел в доста направления, превишихме правата си. Ние заобикаляхме държавния апарат, защото смятахме, че имаме основания. Знаехме, че може да има провал, знаехме, че това, за което се борим, може да бъде разрушено. Знаехме го. Но единствената ни цел бе справедливостта и единствената ни закрила — анонимността.

— Изменете правилата на играта! Един от вас вече го извърши!

— Тогава той трябва да бъде открит. Но останалите не бива да плащат заради него.

— Явно не ме разбирате. Повече не съм ви длъжен, мистър Сейнт-Клеър. Вие ме използувахте. Вие ме манипулирахте, вие ме тормозехте, вадехте ме от релсите, едва не загубих разсъдъка си. За какво? За да можете, вие, Пентагонът, ФБР — доколкото знам, Белият дом, Министерството на правосъдието, Конгресът… и половината от правителството да живеете, както си знаете? Да заблуждавате хората, че досиетата са унищожени, когато те не са! Аз не ви моля, аз настоявам! Или сами ще направите публични разкрития, или ще го направя аз!

Сейнт-Клеър успя да овладее тремора, но не успя да го скрие. Дългите му тънки пръсти се впиваха във фотьойла.

— Разкажете ми за Варак. Аз имам право да знам. Той ми беше приятел.

Чансълър му разказа, пропускайки твърдението на Варак, че ключът на загадката е Часонг. Алисън бе твърде тясно свързана с тази загадка. Не би желал да довери на Сейнт-Клеър нищо, свързано с нея.

— Той почина — продължи Питър, — убеден, че не сте вие, а някой от останалите четирима. „В никакъв случай Браво“, повтори той на няколко пъти.

— А вие? Вие убеден ли сте?

— Не още, но вие може да ме убедите. Дайте гласност на нещата.

— Разбирам. — Сейнт-Клеър се обърна и се загледа към водите на залива. — Варак ви е казал, че сте манипулиран отчасти с истина, отчасти с лъжа. Обясни ли ви точно?

— Разбира се. Изчезналите досиета са истината. Убийството на Хувър — лъжата. Аз и без това не повярвах. То е само презумпция в книгата ми… Достатъчно разговаряхме. Искам вашия отговор. Ще дадете ли гласност на нещата, или аз да го направя?

Сейнт-Клеър бавно се извърна към него. Тревогата от преди малко бе изчезнала. Тя бе изместена от толкова студен поглед, че Питър изтръпна.

— Не ме заплашвайте. Не сте в състояние да го направите.

— Не бъдете толкова сигурен. Не знаете какви предпазни мерки съм взел.

— Да не си въобразявате, че сте герой от собствените си романи? Я не ставайте глупак! — Браво погледна към прозореца. Шофьорът с пистолет в ръка ги наблюдаваше внимателно. — Вие не сте от значение, както и аз в същност.

Чансълър усети как ужасът лека-полека го завладява.

— Един човек в Ню Йорк е известен, че идвам при вас. Ако с мен се случи нещо, веднага ще ви разкрият. В същност вие разговаряхте с него.

— Аз го изслушах — отвърна Сейнт-Клеър. — Не съм се съгласявал с нищо. Вие дойдохте с колата си до затворения път към залива. А в дневниците на Държавния департамент е отбелязано, че в момента участвувам в заседание с един от подсекретарите, който ще се закълне, че съм бил при него. Но алиби не е необходимо. Можем да ви убием по всяко време. Тази нощ, утре, следващата седмица, следващия месец… Но това никому не е нужно. Никога не е фигурирало в плана… Преди четири и половина години аз ви насочих към света на литературата. Върнете се към него. Оставете този свят на други.

Питър бе като зашеметен. Ролите им се смениха. Страховете на Сейнт-Клеър се изпариха, сякаш това, което му бе разказал, повече не бе от значение. Сякаш изведнъж стана безсмислено. Кое предизвика промяната? Очите му се отместиха към прозореца. Шофьорът като че долавяше напрежението помежду им. Бе пристъпил по-близо до прозореца. Сейнт-Клеър забеляза притеснението на Питър и се усмихна.