Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Според Варак — до един от четиримата. — Чансълър усети как О’Брайън трепна и очите му се стрелнаха към Питър в огледалото. — Аз съм й казал, че съществуват четирима души, но не съм назовавал имена.

— А защо не? — запита Алисън.

— Заради вашата безопасност, мис Макандрю — отвърна агентът. — Сега ги проучвам. Но не зная към какво точно да се насоча.

— Към нещо, свързано с Китай — каза Питър. — Каквото и да е, но свързано с Китай.

— Вие споменахте, че искате да се срещнете с петия. Кога?

— Още днес.

Куин се смълча зад волана. Мина време, преди да заговори:

— Вие се съгласихте да оставите името при адвокат.

— Не се нуждая от адвокат. Ще го кажа на Морган. Ще му позвъня в Ню Йорк. Да намерим телефон. Сигурно има някъде по пътя.

О’Брайън се намръщи.

— Нямате опит в дела от този род. Не искам да се нагърбвате с неразумен и ненужен риск. Дори не си давате сметка какво вършите!

— Вие бихте се удивили, ако знаехте колко тайни срещи ми се е налагало да измислям. Просто ми дайте нерегистриран автомобил п малко време. Искам да удържите на думата си. Ще разбера, ако ми пуснете опашка. Повярвайте.

— Няма как. Майчице свята! Писател!

— Къде си, дявол да те вземе? — извика Тони в слушалката и после продължи по-меко: — В хотела казват, че си напуснал, а управителят ми каза, че си на път за Шенандоа. Обади се лекарят ти, питаше дали те очакваме в Ню Йорк. Ще обясниш ли, за бога?…

— Нямам време. Ще ти кажа само, че не си говорил с управителя на хотела, а с човек от ФБР. Съмнявам се, че докторът ми е звънял. Бил е някой, който се е интересувал от мен.

— Какво правиш сега?

— Мъча се да открия човека, който държи досиетата на Хувър.

— Престани вече! Още преди два месеца се разбрахме, че с тая история приключваме! Пак прекрачваш границата. Не си мисли, че си герой от собствените си романи!

— Но досиетата наистина са изчезнали. Още тогава. За това е цялата работа. Ще мина в Ню Йорк, обещавам, но преди всичко те моля да се обадиш на едно лице, да му кажеш, че искам да се срещна с него в автомобил, на място и час, които аз определя. Този човек се намира във Вашингтон и вероятно твърде трудно ще влезеш във връзка с него. Но ще успееш, ако кажеш, че се казваш Варак. Стефан Варак. Запиши си. Не бива да ползуваш собственото си име.

— И вероятно — саркастично продължи Морган — ще трябва да се обадя от автомат.

— Разбира се. И то автомат от улица, не от сграда.

— Хайде. Казвай…

— Човекът, на когото трябва да се обадиш, е Мънро Сейнт-Клеър.

Името произведе моментален ефект. Морган бе като зашеметен.

— Ти не се шегуваш, нали! — Това не бе въпрос.

— Не се шегувам. Когато се свържеш с него, кажи му, че звъниш от мое име. Кажи му, че Варак е мъртъв. Той може би вече знае, но може и да не знае. Имаш ли с какво да запишеш?

— Да.

— Пиши тогава. Сейнт-Клеър използува името Браво…

Питър седеше в нерегистрирания автомобил на страничния път, който водеше към залива Чезапийк; пътят нямаше изход — завършваше на брега. Крайбрежието тук бе мочурливо, дивите тръстики растяха нависоко, поклащани от декемврийския вятър. Минаваше два часът следобед. Небето бе забулено в облаци, въздухът режеше, влагата проникваше навсякъде.

Алисън и О’Брайън бяха на няколко мили по на север в „стерилната“ къща в Сейнт Майкълс. Агентът от ФБР се бе съгласил да му даде три часа — това значеше до пет часа, — след което щеше да звъни на Морган и узнае кой се крие зад името Браво. Ако до пет часа Чансълър не се завърне, Куин ще го смята за мъртъв и ще предприеме съответните действия.

Чансълър си спомни думите на Варак: „Има един сенатор. Човек, който не се страхува. Единственият човек във Вашингтон, когото може да потърсите за помощ.“ Не беше ли това безумно съвпадение? Самият той бе сътворил подобен герой, пак сенатор, член на „Ядрото“. Колко близо бе до истината: явно героят от романа имаше свой прототип в живота.

Той даде на Куин името на сенатора, в случай че не се завърне. Отзад завоя в далечината се зададе черна лимузина и бавно приближи към него. Питър отвори вратата на колата и излезе. Лимузината спря на двайсет крачки от него. Шофьорът снижи стъклото на прозореца.

— Мистър Питър Чансълър?

— Да, аз съм — тревожно отвърна Питър. На задната седалка на лимузината нямаше никой. — Къде е посланикът Сейнт-Клеър?

— Заповядайте вътре, сър, и аз ще ви отведа при него.

— Това не влиза в уговорката!

— Така трябва да стане!

— Няма да стане!