Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Алисън вдигна очи към тавана. Това бе конфликт, в който и тя можеше да попадне.

— Не искам да продължавам. Не искам да знам нищо повече.

— Трябва. Какво стана след нападението?

— Побягнах навън. Там ме видя един слуга. Беше се обадил от съседната къща на полицията. Заведе ме там… и аз чаках… чаках, а японците ме гледаха, като да бях излязла от гроба. После дойде човек от Военната полиция и ме отведе в базата. Живях при жената на един полковник, докато се завърна татко.

— И после? Видя ли отново майка си?

— След около седмица. Точно не си спомням. Тя се върна в къщи, но с медицинска сестра. Повече не оставаше без сестра или без придружител.

— В какво състояние беше?

— Вглъбена в себе си.

— Неизлечим случай?

— Трудно мога да определя. Беше преживяла нещо по-силно от обикновено нервно разстройство. Сега вече си обяснявам. Но тогава все пак можа да се възстанови и да се нормализира.

— Тогава?

— Искам да кажа, когато се върна първия път от болницата със сестрата. Но не след втория.

— Разкажи ми за втория път.

Алисън отново затвори очи. Явно споменът бе така мъчителен, както и чудовищната сцена с нападението на майка й.

— Подготвиха всичко, за да ме прехвърлят в Щатите, при родителите на татко. Както ти казах, майка бе кротка и отвеяна. Три сестри се сменяха на осемчасови дежурства. Тя въобще не оставаше сама. Баща ми трябваше да се върне в Корея. Той замина, сигурен, че всичко е под контрол. Жените на другите офицери трябваше да навестяват майка ми, да ни извеждат на разходки, на пазар и така нататък. Всички се държаха внимателно и любезно. Дори прекалено любезно. Знаеш ли, душевноболните са като алкохолиците. Ако ги завладее някаква мания, ако решат да се отскубнат, изведнъж започват да се държат като нормални: усмихват се, смеят се, заблуждават убедително. И точно когато най-малко очакваш, те изчезват. Тъкмо това се случи и с нея, така поне мисля.

— Така мислиш? А не знаеш ли със сигурност?

— Не. Казаха ми, че са я извадили от вълните. Че е останала под водата твърде дълго и мислили, че е мъртва. Бях дете и обяснението приех естествено. Всичко изглеждаше логично: бяха завели майка ми за един ден на плажа във Фунабаши. Беше неделя, аз имах простуда и останах в къщи. Изведнъж следобед телефонът започна да звъни. Там ли е майка ми? Не се ли е върнала? Първите два пъти позвъниха жените, с които бе отишла във Фунабаши, но не искаха да се открият. Престориха се на други, за да не ме тревожат, така поне мисля. Двама армейски офицери пристигнаха с кола у дома. Бяха нервни и възбудени, но не искаха да забележа това. Отидох в стаята си. Знаех, че нещо не е в ред, и единственото ми желание бе да бъда с баща си.

Сълзите отново я задавиха. Питър хвана ръцете й и нежно я насърчи:

— Хайде, продължавай.

— Беше страшно. Доста късно през нощта дочух писъци. После викове, хора, които тичаха навън, шум от автомобили, клаксони, скърцане на автомобилни гуми по улицата. Станах от леглото, отидох до вратата и я отворих. Стаята ми се намираше на стълбищната площадка над хола. Долу къщата се изпълни с американци — военни и цивилни. Може да не е имало повече от десетина мъже, но всички бяха възбудени, говореха по телефона, използуваха портативни радиостанции. После се отвори предната врата и вкараха майка ми. На носилка. Беше покрита с чаршаф, по него имаше кървави петна. А лицето й беше бяло, очите — широко разтворени — като на мъртвец. От ъгълчето на устата й църцореха вадички кръв, които се стичаха по брадата и врата й. Когато минаха с носилката под лампата, тя изведнъж се надигна и се разкрещя. Започна да върти глава настрани; тялото й се гърчеше, но не можеше да се освободи от ремъците, които го пристягаха за носилката. Аз се разплаках и хукнах надолу по стълбите, но един майор, един красив чернокож майор, когото никога няма да забравя, ме спря, взе ме на ръце, каза ми, че всичко ще се оправи. Не ми позволи да отида при нея в тоя момент. И бе прав: тя изпадна в истерия. Не би ме познала. Поставиха носилката на пода, развързаха я. Лекарят разкъса нещо от дрехите й. Държеше спринцовка в ръка, заби иглата в нея и буквално след секунди тя се успокои. Аз плачех. Мъчех се нещо да откопча, задавах им въпроси, но никой не ми обръщаше внимание. Майорът ме отнесе в стаята и ме сложи да легна. Остана при мен дълго, мъчеше се да ме успокои, казваше ми, че майка ми е преживяла нещастен случай и всичко ще се оправи. Но аз знаех, че тя никога няма да се оправи. Заведоха ме в базата и останах там, докато дойде татко. Това бе предпоследното му завръщане. После ни отзоваха в Америка. До края на служебната му командировка оставаха само няколко месеца.