Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Каква бе реакцията му?

— Не си спомням. Толкова бях щастлива да го видя. Знаех, че ще оправи всичко.

— И оправи ли го?

— За известно време нещата се стабилизираха. Сега намирам тази дума за уместна. Един военен лекар започна да идва в къщи. После доведе други и взеха да я извеждат от къщи за по няколко часа на всеки два-три дни. Телефонните обаждания престанаха, тя спря да излиза вечер.

— Защо казваш „нещата се стабилизираха за известно време“? После пак ли се развалиха?

Сълзи набъбнаха в очите й.

— Стана неочаквано. Изведнъж откачи. Беше късно следобед в един ясен слънчев ден. Току-що се връщах от училище. Тя пищеше. Гонеше прислугата от къщата, говореше несвързано, замеряше ги с каквото й падне. Изведнъж вторачи поглед в мене. Такъв поглед не бях виждала. В него имаше любов, после искрена омраза и накрая животински страх. — Алисън запуши с ръка уста. Цялата трепереше. Сведе очи към одеялото: в тях се криеше ужас. Останалото изрече шепнешком: — После пристъпи към мен. Беше чудовищно. В ръката си държеше кухненски нож. Сграбчи ме за гърлото. Искаше да забие ножа в стомаха ми. Опита на няколко пъти. Аз държах китката й и крещях с всички сили. Искаше да ме убие! О, божичко! Майка ми искаше да ме убие!

Алисън падна настрани, тялото й се сви в конвулсии, лицето й бе пепелявосиво. Питър я прегърна и нежно я залюля в ръцете си. Сега вече не биваше да я остави да млъкне.

— Моля те, опитай се да си спомниш! Когато се върна в къщи, тя какво крещеше? Какво говореше?

Алисън се отдръпна от него, облегна се назад и затвори очи. По лицето й се стичаха сълзи. Но престана да ридае.

— Не знам.

— Спомни си!

— Не знам! Не я разбирах! — Тя отвори очи и го погледна. И за двамата бе ясно.

— Защото говореше на непознат език. — Той твърдо изрече тези думи, без да задава въпрос. — Крещяла е на китайски. Майка ти, която бе прекарала четири години в Бохайван и свободно владееше езика на мандарините, ти е крещяла на китайски.

— Да — кимна Алисън.

Но главният въпрос все още нямаше отговор. Защо майката бе нападнала дъщеря си? За миг Питър даде воля на въображението си, смътно припомняйки си стотиците страници, които бе написал, където необясними, нелогични конфликти предизвикваха чудовищни престъпления. Той не бе психолог. Трябваше да търси по-просто обяснение на нещата. Шизофренично детеубийство, комплекс на Медея — не биваше там да търси причината, дори да владееше материята добре… Какви бяха фактите? Една луда, изпаднала в див гняв, неуравновесена, неконтролируема. Късен следобед. Ярко слънце. Повечето къщи в Япония са леки и въздушни. Слънчевите лъчи обилно струят през прозорците. Едно дете влиза през вратата. Питър се протегна и хвана ръката на това дете.

— Опитай се упорито да си припомниш в какво си била облечена?

— Не е трудно. Носех всеки ден едно и също. Роклите се смятаха за нескромно облекло. Носехме леки свободни панталонки и жакети. Училищна униформа.

Питър извърна очи. Униформа?

— Беше ли късо подстригана?

— Тогава ли?

— В оня ден. Когато майка ти те е видяла да се връщаш от училище?

— Носех барета. Всички носехме барети и бяхме с къси коси.

„Ето, това е! — помисли си Питър. — Неуравновесената жена в своя гняв, слънцето струи отвън, през прозорците, дори през вратата, и се появява силует в униформа.“

Той взе и другата ръка на Алисън.

— Тя въобще не те е видяла!

— Какво?

— Майка ти не е видяла теб. Ето какво се крие зад Часонг. То обяснява счупената чаша, старата нощница под думите, изписани върху стената на бащиния ти кабинет, то обяснява погледа в очите на Рамирес, когато се спомене за майка ти.

— Какво искаш да кажеш? Как така не ме е видяла! Нали бях там?

— Но тя не е видяла теб. Видяла е само униформата. Нищо друго не е виждала.

Алисън поднесе ръка към устните си, със смесица от страх и интерес:

— Униформа? Рамирес? Ти си ходил при Рамирес?

— Много неща не мога да ти кажа, защото аз самият не ги знам, но се приближавам към истината. Офицерите от бойните полета в Корея често са били викани в командната база в Токио. Това не е тайна. Казваш, че майка ти често излизала нощем. Има някаква логическа връзка, Алисън!

— Искаш да кажеш, че тя е била пропаднала? Че се е продавала за сведения!

— Казвам, че е възможно да е била принуждавана да върши неща, които са я разкъсвали. Между баща и съпруг. От една страна, съпругът й — блестящ военнокомандуващ на фронта, от друга — любимият баща, държан като пленник в Китай? Какво би могла да направи?