Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Питър стигна средата на празен вагон и се отпусна на седалката до прозореца, в зацапаното стъкло видя образа си. Макар отражението да бе тъмно и размазано, то не преувеличаваше изпития и удължен израз на лицето му. Нейде от перона екна безизразният глас на високоговорителя. Чансълър притвори очи и потъна в умората си. Влакът набираше скорост и ритъмът на колелетата стана упойващо-приспивен.

В просъница дочу приглушени стъпки по пътеката зад гърба си; те се губеха в металния тропот на колелетата. Помисли, че иде кондукторът, затова не отвори очи, чакаше да поиска билета му.

Никой нищо не му поиска. Стъпките заглъхнаха. Питър отвори очи и погледна назад.

Всичко стана светкавично. Бледо, болнаво лице на луд зад гърба му, приглушен изстрел, оглушителен тътен до него.

Седалката се разхвърча на парчета. Човекът, който бе на не повече от три стъпки разстояние, бе стрелял в него. Чансълър скокна на крака, изви тялото си встрани, ръцете му се спуснаха към белите кокалести пръсти, които стискаха оръжието. Старецът направи опит да се изправи и да насочи дулото към стомаха на Питър. Чансълър удари силно тънката му китка в металната облегалка на пейката. Оръжието падна на пътеката, Питър отново се хвърли между седалките, закривайки с тяло пистолета, после се наведе и го взе. Изправи се веднага. Старецът вече тичаше към дъното на вагона. Чансълър скокна след него и го сграбчи за ръката. Накара го да спре, притискайки го към ръба на крайната седалка до пътеката.

— Брумли!

— Детеубиец!

— Вие сте луд! — Питър се извърна и жестоко притисна Брумли към седалката на празния вагон. Къде бе кондукторът? Той би могъл да спре влака и да повика полиция! Изведнъж Чансълър се стресна: за какво му трябваше полиция?

— Как можа да го стори? — Старецът хлипаше едва разбираемо през сълзи. — Как е могъл да ви каже?

— За какво говорите?

— Само един човек знаеше. Сейнт-Клеър… Мънро Сейнт-Клеър. За мен той олицетворяваше такова благородство, такова достойнство. — Брумли се отпусна и неудържимо зарида.

Питър го пусна, безсилен да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър. Едно име от миналото, което винаги присъствуваше в настоящето. Човекът, заради когото всичко в живота му взе нов обрат след провала на дисертацията му в Парк Форест.

Всичко?

О, господи…

Венис вие познавате… Браво също. Но не е Браво. Невъзможно да е Браво! Това бяха думи на Стефан Варак.

Такова благородство, такова достойнство — Пол Брумли.

Петият човек, Браво. Мънро Сейнт-Клеър.

Чансълър усети, че съзнанието му плува в мъгла. Болката в слепоочията го блъсна отново. Той гледаше безпомощен, безсилен да се помръдне и спре стареца, който се хвърли към желязната врата между вагоните и я разтвори. Чу се изскърцването на друга врата и силна струя студен въздух нахлу заедно с отчетливото тракане на колелетата по релсите.

Разнесе се страхотен вик — вик от болка или може би вик за кураж, все едно — вик пред смъртта. Брумли се бе хвърлил в нощта.

За Питър Чансълър вече нямаше покой.

Мънро Сейнт-Клеър.

Браво.

Таксито отби от шосето край залива Куонтико и мина през каменния свод на входа за мотела „Пайнс“. Той бе откъснат от всички други постройки в тази част на залива. От двете му страни нямаше други сгради — само високи тухлени стени, а самият мотел сякаш се бе надвесил над водата.

Питър слезе и плати на шофьора на яркото осветление от входа. Навсякъде имаше прожектори. Таксито бързо се отдалечи. Питър тръгна към просторните входни врати в колониален стил.

— Спри и не мърдай! Не движи ръцете си!

Чансълър се вцепени. Покоряващата заповед идеше от мрака отвъд прожекторите, вляво на входа.

— Какво искате?

— Обърнете се насам — заповяда гласът от мрака. — Бавно! Вие сте! Не бях сигурен!

— А вие кой сте?

— Не съм от маниаците. Влезте вътре и попитайте за мистър Морган.

— Морган?

— Мистър Антъни Морган. Ще ви заведат в стаята.

Отново безумие! Антъни Морган! Питър безмълвно се подчини на необяснимата заповед и влезе във фоайето. Пристъпи към регистрацията. Висок, мускулест служител учтиво се надигна. Чансълър смутено запита за Антъни Морган.

Служителят кимна: в ясните му очи се четеше не само съобразителност, но и някакъв таен умисъл. Позвъни за униформения хоп. Той също бе висок и снажен.

— Заведете този джентълмен в номер седми, моля.

Питър последва униформения младеж по покрития с килим коридор. Прозорецът в дъното бе с изглед към залива. На Чансълър му се стори, че вижда желязна решетка зад стъклото. Стигнаха стая номер седем. Младежът леко почука.