Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Сигурен съм, че сте узнали и други неща. Не бихте могли да знаете дори това, ако не са ви разказали още много други неща.

— Като например?

Рамирес седна на стола срещу Питър.

— Че съм недоволствуващ, ако не и вечният бунтар. Подстрекателят от Порто Рико, който чувствува, че го пренебрегват заради националността му.

— Разказаха ми някаква безвкусна шега във флотата.

— А, за коктейла ли? Когато ме изкараха келнер? — Механична усмивка премина по лицето му. Чансълър кимна с глава. — Не е лоша. Сам си я измислих.

— Какво?

— Аз работя в строго специализиран и изключително секретен отдел в Пентагона. Работата ми няма нищо общо с обикновеното разузнаване. Поради липса на по-удачно наименование, наричаме го „Отдел за връзка с малцинствата“.

— Какво говорите, майоре?

— Аз не съм майор. Чинът ми е бригаден генерал. Несъмнено през юни ще получа още една звездичка. Както сам разбирате, един майор — и то особено човек на моята възраст — има по-лесен достъп и по-непосредствени контакти навсякъде, в сравнение с един полковник или генерал.

— Налага се да прибягвате до такива крайности?

— Пред днешния военен стои един изключително важен проблем. Никой не желае да го формулира, но никой не може да го изтръгне от съзнанието си. Редовете на армията постепенно се запълват от безработни и хора, отхвърлени от обществото. Представяте ли си какво ще произлезе от това?

— Разбира се. Снижава се нивото на боеспособността!

— Това е първата фаза. Завземаме Ми Лай и войските ни почват да търгуват с наркотици като с дневна дажба. После ни очаква друго, и то съвсем не е далеч. Просто, поради износване на старите кадри, липса на качествен подбор от донаборници, пада нивото на ръководството. Погледнато в исторически аспект, това е направо ужасяващо. Да забравим Чингис хан и някои по-късни случаи. Тяхното обкръжение е било варварско. Нека вземем по-пресен пример. Разни престъпни елементи взеха връх в германската армия и нацисткият Вермахт е тяхна рожба. Сега разбирате ли?

Питър бавно поклати глава. Тревогата на този военен му се стори преувеличена. Все пак същестуваше контрол на различни нива.

— Наистина, много поучително — каза Питър, — но какво общо има това с генерал Макандрю? И с това, което видях в Арлингтън?

— Кое ви кара да се върнете към случая Часонг? — контрира го бригадният генерал.

Питър отвърна очи към фотографиите и ордените, които така му напомняха за кабинета на Макандрю.

— Няма да ви кажа точно кое, но името Часонг изплува, след като Макандрю подаде оставка. И според мен то има връзка с оставката му.

— Твърде неправдоподобно!

— После ви видях в Арлингтън — продължи Чансълър, като пренебрегна напълно възражението на Рамирес. — Не съм сигурен защо, но си помислих, че между тези неща има някаква връзка. И се оказах прав. Преди няколко минути вие едва не затворихте вратата под носа ми. Споменах Часонг и вие ме поканихте.

— Просто проявих любопитство — отвърна военният. — Това е доста провокационна тема.

— Но преди да заговорим на тази тема — рече Питър, отново пренебрегвайки думите му, — вие правите всичко възможно да разбера за свръхсекретния отдел, в който работите. Подготвяте ме за нещо. Какво е то? Защо ненавиждахте Макандрю?

— Добре. — Бригадният генерал се намести в стола си. Питър разбра, че той нарочно се бави, дава си миг за размисъл, за да прецени кое доколко може да скрие. Малко истина, малко лъжа. Питър бе обрисувал подобно поведение у толкова свои герои. — Ние действуваме най-добре в области, където сме емоционално ангажирали. Макар да не съм бунтар, аз съм недоволен. И съм бил такъв през цялата си кариера. Бях един сърдит избухлив човек. В доста случаи Макандрю бе причината за моя гняв. Той бе елитарист, расист. Странно наистина, но той бе превъзходен командир тъкмо защото вярваше в своето превъзходство и смяташе другите за по-низшестоящи. Всички грешки на средния команден състав се дължаха на това, че посредствени същества поемаха отговорности извън възможностите си. Той изучаваше списъците на военнослужещите, отгатвайки по имената етническия им произход. Твърде често тези асоциации служеха за основа на решенията му.

Рамирес млъкна. Питър също мълчеше, твърде разстроен, за да заговори. Обяснението на войника звучеше едновременно и правдоподобно, и измамно. Малко истина, малко лъжа.

— Значи, доста добре сте го познавали? — успя накрая да каже Питър.

— Достатъчно добре, за да проумея неговите коварства!