Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Пратете ми кола. Ще ви обясня къде. Изпратете и някой от вашите главорези. Един от Федералното ме следи. Искам за известно време да изгуби следите ми. Това поне владеете отлично.

Брумли чакаше на тротоара пред хотел „Хей-Адамс“. Щеше да чака цяла нощ, ако се наложи. А когато се зазори, ще се скрие във входа на отсрещната църква. Рано или късно Чансълър ще се появи. И тогава Брумли ще го очисти.

Пистолетът в джоба му струваше петстотин долара. Не вярваше истинската му стойност да е повече от двадесет. Но той бе поискал от своя детройтски познат помощ, а не благотворителност.

От време на време Брумли вдигаше очи към прозорците от дясната страна на петия етаж. Там бе апартаментът на Чансълър. Скъпи стаи. Предната вечер бе попитал неподозиращата телефонистка за номера на апартамента му. Това стана, преди да му позвъни. Добре си живееше омразният писател.

Но дълго нямаше да живее.

Брумли чу мотора на кола, която летеше откъм Шестнадесета улица. Спря пред входа на хотела. От нея слезе червенокос мъж, каза нещо на портиера и влезе във фоайето.

Бившият ревизор позна нерегистрирания автомобил. Години наред бе давал съгласие за подобни покупки, когато опираше до неговия печат. Колата бе на ФБР. В това нямаше съмнение — тя бе дошла за Чансълър!

Брумли прекоси улицата, мина по алеята за автомобили пред хотела и се скри в сянката на стената, недалеч от входа, точно до колата на ФБР. Портиерът излезе да спре такси. Една двойка тръгна след него към тротоара, понеже автомобилната алея беше заета.

Всичко се нареждаше великолепно: Чансълър трябваше да умре!

След малко някаква жена излезе заедно с червенокосия. Но Чансълър не беше с тях!

Той трябваше да бъде тук!

— Сигурен ли сте? — загрижено запита жената.

— Той ще вземе влака по-късно тази нощ — отвърна червенокосият. — Или утре сутринта. Не се безпокойте.

Влакът.

Брумли вдигна яката на балтона си и пое пешком по дългия път към Юниън Стейшън — главната гара на Вашингтон.

В таксито, на път за дома на Рамирес, Питър разгледа окървавения лист, изписан от ръката на покойния Варак. Имената върху листа отново го накараха да потръпне. Да потръпне от ужас и недоумение, защото всички те бяха изключителни хора — всеки прочут, всеки с блестяща кариера, всеки с безгранична власт. И един от тях притежаваше досиетата на Хувър.

Защо му трябваха, за бога? Питър отново огледа всяко име; всяко име извикваше образ.

Фредерик Уелс — висок, с остри черти, кодово наименование — Банър. Ректор на университет, боравещ с милиони долари посредством могъщата Рокстънова фондация, един от най-ярките архитекти от времето на Кенеди. Човек, известен с безкомпромисната си принципност дори когато позициите му събуждаха гняв у правителството.

Даниъл Съдърланд — Венис, — може би най-почитаният чернокож в страната. Славен и ценен не само заради високите си житейски постижения, но и заради мъдростта на неговите съдебни решения. Питър бе усетил съчувствието на съдията при краткия им разговор преди няколко месеца. Бе го прочел в очите му.

Джейкъб Драйфус — Кристофър. Неговият образ бе най-неясен в представата на Питър. Банкерът избягваше да се появява публично, но финансовите среди, както и финансовият печат се отнасяха към него с голяма почит. Неговото влиятелно мнение често се превръщаше в основа на финансовата политика на страната. Федералният резерв рядко вземаше решение, без да се консултира с него. Благотворителността му бе всеизвестна, щедростта му — безгранична.

Карлос Монтелан — Парис, — президентски съветник, човек с власт в Държавния департамент, величие в академичния свят; неговите анализи по международна политика се отличаваха с проницателност и дързост. Монтелан бе натурализиран американец. Семейството му произхождаше от Испания, кастилски интелектуалци, борили се срещу съглашателската политика на църквата и срещу Франко. Монтелан бе върл противник на всяка форма на подтисничество.

Един от тези четирима изключителни хора бе изневерил на убежденията, които останалите споделяха. Заради „великолепното изкушение“, за което спомена Варак ли? Затъване в отвратителни деяния от идеалистични мотиви? Невероятно бе да се допусне подобно нещо. От по-обикновени хора — може би. Но не от тези.

Поне един от четиримата не бе такъв, за какъвто се представяше. Това бе най-чудовищното. Човек да се издигне до такива висоти, умело прикривайки дълбоко корумпираната си същност.