Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Хей, О’Брайън! Казахте, че се намирате на десет пресечки оттук. В телефонна кабина.

— Така е. Търся адреса в телефонния указател.

— О, божичко!… — Питър преглътна с облекчение.

— Ето го. Рамирес, П. Живее в Бетезда. — Агентът продиктува улицата и номера и Питър ги запамети. — Това ли е всичко?

— Не. Бих искал да видя Алисън по-късно вечерта или утре сутринта. Как да разбера къде сте, къде ще я отведете? Имате ли някаква идея?

Последва мълчание. След няколко секунди О’Брайън отговори:

— Знаете ли къде се намира Куонтико?

— Морската база ли?

— Да, но не военният лагер. На залива има мотел. Казва се „Пайнс“. Ще я заведа там.

— Ще наема кола и ще дойда.

— Не вършете това. Агенциите за коли под наем лесно се проверяват. Имат специален апарат и могат да засекат всяка наета кола из града. Веднага ще ви пипнат. Същото се отнася и до таксиметровите служби. Шофьорите нямат право да укриват маршрутите си. Така ще разберат къде сте отишли.

— По дяволите, тогава какво да направя? Да тръгна пеша?

— За Куонтико има влакове почти на всеки час. Това е най-добрият ви шанс.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Почакайте! — Тонът на О’Брайън бе настоятелен, но овладян. — Скривате пак нещо, Чансълър. И то е вързано с Макандрю.

Питър отхвърли глава назад и заразглежда минувачи-е през стъклената кабина.

— Това са ваши предположения.

— Не ставайте глупак. Не е нужен кой знае какъв анализаторски ум. Рамирес работи в Пентагона. Макандрю също.

— Не ме насилвайте, О’Брайън. Моля ви.

— А защо? Не сте ми казали най-важното нещо, кое-то ви е съобщил Варак: защо е искал да се срещне с вас.

— Казах ви. Обясни ми цялостния си замисъл. Как съм бил програмиран.

— Не би си губил времето само за това, и то в последните мигове на живота си. Той е знаел нещо и ви го е съобщил.

Чансълър поклати глава. По челото му се затъркаляха едри капки пот. Не биваше да казва на О’Брайън за Часонг, поне докато сам не узнае какво се крие зад това. Колкото по-дълбоко навлизаше в нещата, толкова по-убедено вярваше, че животът на Алисън е поставен на карта.

— Оставете ме да размисля до сутринта.

— Но защо?

— Защото я обичам.

Пол Брумли се взираше в напуканото огледало над скрина, чиито средни чекмеджета бяха останали без дръжки. Образът в огледалото го натъжи съвсем: изпито лице на стар и болен човек, с набола сива брада. Не бе се бръснал два дни. Широката дупка, която зееше между шията и замърсената колосана яка, бе видим белег на болестта му. Не му оставаше много време. Но и то щеше да му стигне. Трябваше да му стигне.

Обърна гръб на огледалото и се приближи към леглото. Постелката бе мръсна. Очите му обходиха стените и тавана. Навсякъде пукнатини и люпеща се боя.

Мислят си, че са го пъхнали в капан, но самоувереността им ще ги измами. Имаше хора, които му бяха длъжни. Когато си работил цял живот във Вашингтон като ревизор на крупни финансови операции, все има хора, които ти са задължени. Всичко бе сделка: ще направя това, ако ми дадеш онова. В повечето случаи този принцип работеше безукорно. Брумли се гордееше от миналото си във Вашингтон: беше извършил доста добри дела.

Беше свършил и неща, от които не се гордееше. Така например един мошеник го бе снабдил с нужните сведения, за да започне преследването на присвоителите на суми от Министерството на отбраната. Сега тъкмо на този свой длъжник щеше да позвъни. Ако той откажеше, веднага щеше да се обади в редакцията на „Уошингтън поуст“. Но човекът нямаше да откаже.

Брумли вдигна балтона си от леглото, нахлузи го, излезе в мръсния коридор и се смъкна по мръсните стълбища във фоайето. Агентът от ФБР, прикрепен да го следи, стоеше вдървено в ъгъла, досущ като манекен сред човешките отрепки наоколо. Добре поне, че не дебнеше горе в коридора. Единственият изход от хотела беше входната врата — доказателство за доверието, гласувано на хотелската клиентела.

Брумли се приближи към телефонния автомат на стената, пусна монета и набра номера.

— Ало? — гласът бе носов и отблъскващ.

— Обажда се Пол Брумли.

— Кой?

— Преди три години. Детройт. Проектът. Настъпи пауза, преди гласът да отговори: — Какво искате?

— Каквото ми дължите. Ако не желаете, ще позвъня на познати в „Уошингтън поуст“. Преди три години нас-малко не ви пипнаха. Могат да го сторят сега. Приготвил съм и писмо. То ще бъде изпратено, ако не се прибера у дома.

Повторна пауза.

— Казвайте какво има.