Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Часонг.

Варак знаеше, че умира, и затова бе внимателно подбрал думите си. Първоначално стесни подозренията си върху Уелс и Монтелан — Банър и Парис, — а после разшири вероятността върху Съдърланд и Драйфус — Венис и Кристофър. Промяната в първоначалното убеждение бе пряко свързана с непознатия за него език и с фанатичното повтаряне на наименованието Часонг. Но защо именно това? Кое бе накарало Варак да отдаде такова внимание на непознатия език и повтарянето на едно наименование? Как би могъл да го обясни? Не му остана време за това.

Значението на кръвопролитието в Часонг. Кръвопролитие! Питър си спомни студената ненавист, изписана на лицето на Рамирес при погребението на генерала. Рамирес дълбоко мразеше Макандрю. Но това имаше ли връзка с Часонг? Или бе само неовладяна завист към съперника, която не му даваше покой дори след неговата смърт. Нищо чудно да е така, но все пак имаше нещо много особено в погледа на Рамирес.

Скоро щеше да узнае. Таксито навлезе в Бетезда. И ако Рамирес имаше пръст в станалото, до кого от четиримата изключителни мъже щеше да го отведе Часонг? И по какъв начин?

Питър сгъна бележката на Варак и я пъхна дълбоко в джоба си. Имаше и пети човек: неидентифицирано кодово название Браво. Кой ли бе той? Не грешеше ли Варак, като го предпазваше? Нима неизвестният Браво не би могъл да притежава досиетата? Питър си спомни още нещо. Венис го познавате… Браво също… Откъде ли би могъл да познава такъв човек? И кой бе Браво?

Измъчваха го много въпроси, а имаше малко отговори. Само един се открояваше: Алисън Макандрю. Тя бе неговият отговор на толкова неща.

Къщата бе неголяма, тухлена. Кварталът бе от ония, които изникваха навсякъде из Вашингтон — къщи еднакви по размери, с еднакви фасади. Чансълър каза истината на шофьора — не знае колко време ще се задържи. Не знаеше дали въобще ще намери Рамирес в къщи. Не знаеше дали е женен, дали има деца. Нищо чудно цялото пътуване до Бетезда да се окаже без резултат, но ако първо бе телефонирал, майор Рамирес положително щеше да откаже да се види с него.

Вратата се отвори. За облекчение на Питър Рамирес се появи в рамката на вратата. По лицето му се изписа недоумение.

— Майор Рамирес?

— Да. Откъде се познаваме?

— Не се познаваме, но и двамата бяхме една сутрин на Арлингтънското гробище. Казвам се…

— Вие бяхте с момичето — прекъсна го майорът. — С дъщеря му. Вие сте писателят.

— Да. Казвам се Питър Чансълър. Бих желал да поговорим.

— За какво?

— За Макандрю.

Рамирес помълча, преди да отговори, като изучаваше Питър. Заговори спокойно с едва забележим акцент и, за изненада на Чансълър, в гласа му нямаше злоба:

— Наистина нямам какво да ви кажа за генерала. Той е мъртъв. Да го оставим на мира.

— Не мислехте така по време на погребението. Ако мъртвите можеха да се убиват повторно, погледът ви би го убил.

— Извинявам се.

— Само това ли имате да кажете?

— Според мен това е достатъчно. А сега, ако не възразявате, имам работа.

Рамирес отстъпи крачка назад с ръка върху бравата. Питър енергично изрече:

— Часонг. Кръвопролитието в Часонг.

Майорът спря като вкаменен. Значи, следата водеше натам.

— Това е толкова стара история. „Кръвопролитието“, както вие се изразихте, бе старателно разследвано от генералния инспектор. Тежките загуби бяха отдадени на неочакваното превишаващо ни въоръжение на противника.

— А може би и на прекаленото усърдие на командния състав — бързо допълни Чансълър. — Например в командуването на Мак палача, убиеца от Часонг.

Майорът трепна, очите му, забулени в странна мъгла, изразяваха невъзмутимост, характерна за военните.

— По-добре заповядайте вътре, мистър Чансълър.

Питър изпита вече познато чувство. Още веднаж прекрачваше прага на непознат — сега непознатият бе офицер от армията — и задаваше въпроси, благодарение на информацията, която никой не допускаше, че притежава. Дори забеляза някаква прилика между кабинетите на Рамирес и Макандрю. По стените висяха снимки и спомени от кариерата. Чансълър погледна към отворената врата на кабинета и мислите му отлетяха назад към самотната къща в провинцията. Рамирес погрешно изтълкува погледа му.

— Тук няма никой — троснато рече той, също така троснато, както Макандрю бе заговорил преди няколко месеца. — Аз не съм женен.

— Не знаех това. Въобще знам твърде малко неща за вас, майоре. Освен че сте следвали във Военната академия приблизително по едно време с Макандрю. Знам също, че заедно сте служили в Северна Африка, а после в Корея.