Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— А познавахте ли жена му?

Отново същото: някаква скованост в държането на Рамирес. Но тя отмина така бързо, както се появи.

— Печална история. Нещастна, неуравновесена. Безсмислен живот с твърде много прислуга. Нямаше какво да прави, а прекалено много пиеше.

— Не знаех, че е била алкохоличка.

— Терминът не е важен.

— Преживяла ли е някакъв нещастен случай? Насмалко да се удави, нали?

— С нея ставаха какви ли не инциденти. Някои доста отвратителни. Но според мен най-страшното бе бездействието й. Наистина знам твърде малко за нея.

Питър отново почувствува лъжата в думите на Рамирес. Този майор-генерал знаеше много за майката на Алисън, но бе решен да не издаде нищо. „Така да бъде“, помисли си Чансълър. Не той. Тя! Той е прикритие! Думите на Варак.

— Това ли е всичко? — запита Питър.

— Не. Досега аз бях откровен с вас. Какво сте чули за Часонг?

— Безразсъдно кръвопролитие, завършило с хиляди човешки жертви.

— Часонг е само една от многото битки, чиито участници изпълват болниците за ветерани. Пак повтарям, случаят бе разследван.

Чансълър се наклони напред.

— Добре, генерале. Сега аз ще съм откровен с вас. Не мисля, че случаят е бил разследван внимателно. Или ако е бил, то резултатите са били скрити и затрупани с прах. Има много неща, които са ми неизвестни, но картината започва да се прояснява. Вие ненавиждахте Макандрю. Вие се вцепенявате при името Часонг. Държите ми тук проповед, говорите ми какъв голям човек сте. После, когато споменах жената на Макандрю, отново се вцепенявате и ми казвате, че знаете твърде малко за нея. Лъжа — служите си само с лъжи и заобикалки. Ще ви кажа аз какво мисля. Мисля, че Часонг е свързан с Макандрю, с неговата оставка, с убийството му, с празнотата в служебното му досие и с изчезналите досиета от Федералното бюро за разследване. И нейде сред тая бъркотия е жената на Макандрю. Какво още има, нямам представа, но по-добре ще е да ми кажете. Защото иначе сам ще го открия. В тази история е замесена жената, която обичам, и няма да позволя на никого от вас да продължава в същия дух. Стига вече измишльотини, Рамирес! Говорете истината!

Реакцията на бригадния генерал бе такава, сякаш откриха внезапно по него огън. Тялото му се стегна. Шепотът му стана напрегнат:

— Празнота в служебното му досие. Откъде знаете? За това нищо не споменахте. Нямате право… Вие ме шантажирате. — Той се разкрещя: — Нямате никакво право да вършите това! Няма да разберете! Ние разбрахме! Поне се опитахме!

— Какво се случи в Часонг?

Рамирес притвори очи.

— Това, което мислите. Ненужно кръвопролитие. Погрешно решение на ръководния състав… Това бе толкова отдавна. Оставете нещата на мира!

Чансълър се изправи от стола си и изгледа бригадния генерал.

— Не! Защото започвам да разбирам! Часонг е една от най-грандиозните потулени военни авантюри в историята на страната. И някак си, някъде тя е отразена в личното му досие. Мисля, че след толкова години Макандрю не е можел повече да издържа. Накрая щеше всичко да разкрие. Затова всички вие се съюзихте и решихте да го спрете. Не можете да понесете разкритието!

Рамирес разтвори широко очи:

— Това не е вярно? За бога, оставете нещата на мира!

— Не е вярно ли? — кротко изрече Питър. — Не съм сигурен дали ще узнаете истината. Толкова сте виновни, че няма накъде повече! Вашата добродетелност е твърде съмнителна, генерале. Повече ми харесвахте в Арлингтън. Тогава гневът ви бе неприкрит. Криете нещо — криете го може би от самия себе си, това още не знам. Но знам, че ще открия какво означава Часонг.

— Тогава нека бог има милост над душата ви — прошепна бригадният генерал Пабло Рамирес.

Чансълър вървеше забързано към перона на Юниън Стейшън. Беше два часът след полунощ. Грамадната сводеста чакалня приличаше на пещера. Тя бе почти безлюдна. Тук-таме по пейките се виждаха старци, скупчени да се топлят, да избягат от декемврийския студ на вашингтонските нощи. Един старик се понадигна, забелязал, че Питър бърза към изхода. Отърси се от самотен сън, понесъл го на крилете на неосъществими блянове.

Питър трябваше да побърза. До шест часа нямаше друг влак за Куонтико. Искаше да стигне до Алисън. Трябваше да поговорят, да я накара да си спомни. Трябваше и да поспи. Предстоеше му толкова работа, че ако продължи с безсънието, щеше да изтощи и последните си сили. Някакъв план започна да се оформя в съзнанието му. Хвана се за случайната реплика на Рамирес: „Часонг… чиито участници изпълват болниците за ветерани.“