Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Да? — чу се глас отвътре.

— Една игла — тихо отвърна момчето.

— Четири — каза гласът зад вратата.

— Единадесет.

— Тринадесет.

— Десет.

— Достатъчно — рече човекът отвътре. Резето се дръпна и вратата се отвори. Силуетът на О’Брайън се очерта на сумрачната светлина на луксозно обзаведената стая. Той кимна към момчето и покани Чансълър да влезе. Питър видя, че прибира пистолета в кобура си.

— Къде е тя? — веднага попита Питър.

— Шшшт! — Агентът от ФБР затвори вратата, с пръст върху устните си. — Задряма преди двадесетина минути. Не можеше да заспи. Изтормозена е.

— Къде е?

— В спалнята. Не се безпокойте, прозорците откъм залива са снабдени с електронно устройство, с решетки и с непробиваеми от куршум стъкла. Никой не може да я достигне. Оставете я да си отдъхне.

— Искам да я видя!

О’Брайън кимна.

— Добре. Влезте! Само тихо!

Чансълър леко открехна вратата. Лампата светеше. Алисън спеше, покрита отгоре с одеяло. Главата й бе отметната назад, светлината осветяваше здравото й, хубаво лице. Дишаше дълбоко. Бе заспала преди двадесет минути. Ще я остави да подремне още малко. Предстоящият разговор ще бъде по-успешен, ако Алисън е близо до изтощението.

Затвори вратата.

— Тук има ниша за закуска — каза О’Брайън.

Всекидневната бе по-просторна, отколкото му се стори в началото. В източната страна зад подвижна преграда имаше кръгла маса. Прозорецът край нея бе с изглед към залива. Ясно се виждаше желязната решетка на стъклото. Зад паравана се намираше кухненски бокс. Върху печката имаше кафе. О’Брайън взе две чаши от етажерката и ги напълни.

Питър седна.

— Това не е съвсем обикновен мотел, нали?

— И все пак има доста добър ресторант. Твърде популярен сред хората от професията.

— Частен ли е? Или на ЦРУ?

— И да, и не. Принадлежи на военноморското разузнаване.

— А онези хора? Чиновникът на рецепцията? Хопът? Те какви са?

— Варак ви каза. Не сме много, но се знаем. И си помагаме един на друг. — О’Брайън отпи от кафето си. — Прощавайте, че ви подхвърлих името на Морган. Но за това имам причина.

— Каква?

— Вие с момичето утре ще заминете, но Морган ще остане регистриран тук. Ако някой попадне по следите ви и стигне дотук, името Морган в регистратурата ще бъде като уловка. Те ще ви потърсят в номер седем. И така ще узнаем кои са.

— Аз мислех, че знаете кои са маниаците. — Питър пиеше кафето си и внимателно разглеждаше О’Брайън!

— Знам само някои от тях — отвърна агентът. — Готов ли сте да говорите?

— След малко. — Главоболието му постепенно затихваше, но не бе изчезнало съвсем. Нужно му бе още малко време да избистри мисълта си. — Благодаря ви, че се погрижихте за нея.

— Беше ми приятно. Имам племенница на нейните години — дъщеря на брат ми. Те много си приличат. Хубави, решителни лица. Не само приятни, нали разбирате?

— Разбирам. — Болката бе почти отминала. — Какви бяха тия цифри при отварянето на вратата?

Агентът се усмихна:

— Старомодно, но ефектно. Не по-различно от онова, което пише в шпионските романи. На принципа на прогресията и синхронизирането най-вече. Нещо, за което вие, писателите, изглежда, не знаете?

— Какво значи това?

— Изходен код с определена цифра. Аз прибавям към него число и ответната страна трябва да свърже това число с друго — плюс или минус. Трябва да отговоря: страшно бързо.

— Ами ако не успее?

— Видяхте, че бях извадил пистолета. Досега не съм го използувал при такъв случай, но сега нямаше да се поколебая. Щях да го застрелям през вратата.

Чансълър постави празната чашка върху масичката за кафе.

— Сега можем да поговорим.

— Добре. Какво стана?

— Брумли ме последва във влака. Опита се да ме убие. Аз имах късмет, но той — не. Отскубна се от мене и се хвърли от влака.

— Брумли? Невъзможно!

Питър бръкна в джоба си и измъкна пистолета, който бе взел от Брумли.

— Ето, стреля с него през седалката в средата на третия или четвъртия вагон на влака, който тръгна в два часа от Вашингтон. Аз не съм стрелял. Тогава?

О’Брайън се надигна от стола си и отиде към телефона в нишата. Докато набираше, каза:

— Човекът, когото поставихме да следи Брумли, действуваше явно. Веднага ще проверим. — Агентът тутакси доби делови маниер. — Отдел „Сигурност“, Разузнаване, окръг Колумбия. Дежурен офицер О’Брайън… Да, Чет, аз съм. Благодаря, свържи ме, моля те… Тук е О’Брайън. Един от агентите със специално назначение покриваше обект на име Брумли. Хотел „Олимпик“, центъра. Открийте го, моля ви. Веднага. — О’Брайън постави ръка върху слушалката и се обърна към Чансълър. — Вие връщахте ли се в хотела? Казахте ли някому — на Рамирес — на който и да е, че ще пътувате с влак?