Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— До довечера, Али.

— Довиждане. Обичам те.

Като безмълвно предизвикателство към оплакването на жена си Танър нареди една от репортерските коли да го закара до летище „Ла Гуардия“ след един час. Никой не се противопостави. Танър наистина беше постигнал триумф.

През следващите четирийсет и пет минути Танър оправи няколко административни бъркотии. Последната точка от дневния ред беше разговор по телефона с правния отдел на „Стандард Мючуъл“.

— Мистър Харисън, моля. Ало, Анди? Джон Танър се обажда. Бързам, Анди, трябва да хвана самолета. Искам просто да разбера нещо. Имаме ли някакви нерешени въпроси с ФКС, за които не съм осведомен? Някакви проблеми? Знам за предаванията, посветени на общественото обслужване, но Кранстън каза, че не е спешно… Разбира се, ще почакам. — Танър си играеше с кабела на телефона, а мислите му все още бяха заети с Фасет. — Да, Анди, тук съм… Страница седемнайсет и осемнайсет. Подписите… Ясно. Добре. Благодаря. Не, няма нищо. Още веднъж ти благодаря.

Затвори телефона и бавно стана от стола. Харисън беше дал храна на смътните му подозрения. Всичко изглеждаше прекалено скалъпено. Формулярите за ФКС бяха попълнени, с изключение на две страници от четвъртия и петия екземпляр. Те бяха просто дубликати, не бяха важни за никого, можеха лесно да се изкопират. И все пак тези страници липсвали от папката. Харисън просто беше отбелязал:

— Спомням си, Джон. Изпратих ти бележка тогава. Изглеждаше така, сякаш нарочно са пропуснати. Не мога да си обясня защо…

Танър също не можеше да си обясни.

За учудване на Танър от ФКС бяха изпратили лимузина да го посрещне на летището.

Кабинетът на Кранстън беше на шестия етаж на сградата на ФКС. По един или друг повод директорът на отдел „Новини“ на всяка по-голяма телевизионна компания беше викан тук. Кранстън беше професионалист — уважаван от телевизионните компании, както и от сменящите се администрации — и по тази причина Танър откри, че мрази непознатия Лорънс Фасет, който можеше да каже с възмущение:

— „…Кранстън не е упълномощен да взема подобни решения.“

Никога не беше чувал за Лорънс Фасет.

Танър бутна вратата на стаята, през която се влизаше в кабинета на Кранстън. Беше празна. Бюрото на секретарката беше чисто — нямаше бележници, нямаше моливи, нямаше никакви документи. Светлината в стаята идваше от кабинета на Кранстън. Вратата беше отворена и той чу тихото бръмчене на климатичната инсталация. Щорите бяха спуснати, навярно за да не допускат лятната слънчева светлина. До стената на кабинета видя сянката на фигура, която се движеше към вратата.

— Добър ден — каза мъжът, появявайки се.

Беше с няколко инча по-нисък от Танър, навярно десет и половина или единайсет, но с много широки рамене. Русата му коса беше късо подстригана, очите му под светлокафявите гъсти вежди бяха доста раздалечени. Вероятно беше на възрастта на Танър, но несъмнено по-атлетичен. Дори и стойката му беше гъвкава, мислеше си Танър.

— Мистър Фасет?

— Аз съм. Няма ли да влезете? — Вместо да се върне в кабинета на Кранстън, Фасет пресече стаята, като мина през приемната, и заключи вратата. — По-добре е да не ни прекъсват.

— Защо? — попита Танър учуден.

Лорънс Фасет огледа стаята.

— Да. Да. Разбирам какво искате да кажете. Уместен въпрос. Влезте, моля.

Фасет влезе пред Танър в кабинета на Кранстън. Щорите на двата прозореца, които гледаха към улицата, бяха спуснати до долу. Бюрото на Кранстън беше също така празно, както и бюрото на секретарката му, като се изключат двата пепелника и още едно нещо. В средата на разчистеното пространство имаше малък касетофон „Уолънсак“ с два проводника — единият беше пред стола на Кранстън, другият — пред стола до бюрото.

— Това магнетофон ли е? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Да. Бихте ли седнали, моля?

Джон Танър остана прав. Когато проговори, гласът му беше тих и гневен.

— Не, няма да седна. Тази работа не ми харесва. Методите ви са съвсем неясни или може би прекалено ясни. Ако възнамерявате да запишете нещо от думите ми, знаете чудесно, че няма да ви разреша без присъствието на адвокат от компанията.

Фасет също стоеше прав зад бюрото на Кранстън.

— Не е свързано с ФКС. Когато ви обясня, ще разберете моите… методи.

— По-добре е да ми обясните бързо, защото се каня да си тръгвам. Бях извикан от ФКС, за да донеса графика на предаванията на „Стандард Мючуъл“, посветени на общественото обслужване — той е в куфарчето ми — и да подпиша двете копия на страниците, които вашата служба е пропуснала да ни изпрати. От думите ви стана ясно, че ще бъдете с Кранстън, когато пристигна. А попадам в кабинет, който очевидно не се използва… По-добре е да ми дадете обяснение, защото до един час ще получите известие от нашите адвокати. Ако това са репресивни мерки срещу отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, ще ви вдигна във въздуха.