Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Ако проверите, ще откриете, че вашият мистър Кранстън беше пропуснал да изпрати страниците, за които говорите, а уточняването на предаванията беше отложено за по-късно и той се съгласи.

От Вашингтон последва кратка пауза. Когато Фасет проговори отново, гласът му не беше така учтив, както преди:

— Моите уважения към Кранстън, но той не е упълномощен да взема подобни решения. Вие естествено вече имате информацията. — Думите му прозвучаха като констатация.

— Да, наистина ги имаме. Ще ги изпратя по куриер.

— Страхувам се, че няма да е достатъчно. Налага се да ви помолим да дойдете тук следобед.

— Ама, чакайте… Искате да кажете веднага, така ли?

— Аз не вземам решенията, а просто ги изпълнявам. От два месеца телевизионната компания „Стандард Мючуъл“ работи в разрез с установените правила на ФКС. Не можем да си позволим да бъдем поставени в подобно положение. Няма значение кой е отговорен — фактът си е факт. Вие сте направили нарушение. Нека да го отстраним днес.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако действието ви по някакъв начин е свързано е министерството на външните работи, ще докарам адвокатите на компанията и ще го квалифицирам както подобава.

— Не ми харесва намекът ви, а и не знам за какво говорите.

— Мисля, че знаете. Предаването на Удуърд от вчера следобед.

Фасет се изсмя.

— А, чух за него. „Поуст“ го описва надълго и нашироко… Смятам, че можете да се успокоите. В петък два пъти се опитах да се свържа с вас.

— Така ли?

— Да.

— Момент. — Танър превключи на интеркома. — Норма? Опитвал ли се е този Фасет да се свърже с мен в петък?

Последва кратко мълчание, докато секретарката на Танър проверяваше списъка на телефонните обаждания в петък.

— Възможно е. От Вашингтон Д.К., имаше два разговора, телефонистка трийсет и шест. Трябваше да се обадите, ако се върнете до четири часа. Вие бяхте в студиото до пет и половина.

— Не попитахте ли кой се обажда?

— Попитах, естествено. Единственият отговор, който получих, беше, че разговорът може да почака до понеделник.

— Благодаря. — Танър превключи на линията с Фасет. — Оставихте ли номера на телефонистката?

— Телефонистка трийсет и шест, Вашингтон, до четири часа.

— Не сте казали името си, нито сте посочили службата.

— Беше петък. Исках да изляза рано. По-добре ли щяхте да се почувствате, ако бях казал, че разговорът е спешен, а вие нямахте възможност да се обадите?

— Хубаво. И това не може да изчака да бъде изпратено по пощата?

— Съжалявам, мистър Танър. Наистина много съжалявам, но имам указания. „Стандард Мючуъл“ не е малка местна станция. Формулярите трябваше да бъдат попълнени преди седмици… И още нещо — Фасет отново се изсмя, — така както настъпвате по мазола, не бих искал да бъда на ваше място, ако някоя важна клечка от министерството на външните работи открие, че сте извършили нарушение. Не ви заплашвам. Не бих могъл, защото и двамата сме се провинили.

Джон Танър погледна телефона и се усмихна. Фасет беше прав. Срокът за попълване на документите беше изтекъл. Не си струваше да рискува да бъде изложен на бюрократични репресивни мерки. Въздъхна.

— Ще хвана самолета в един часа и ще дойда във ФКС към три часа или малко по-късно. Къде е кабинетът ви?

— Ще бъда при Кранстън. Формулярите ще са при нас, но не забравяйте графиците. Те са само проекти и няма да изискваме да се придържате към тях.

— Добре. Довиждане.

Танър превключи на друга линия и избра номера на домашния си телефон.

— Здравей, скъпи.

— Трябва да отскоча до Вашингтон днес следобед.

— Някакви проблеми?

— Не. Обяснението беше „нещо съвсем обикновено, но спешно“. Свързано е с ФКС. Ще хвана самолета обратно за Нюарк 18 18 Нюарк — Федерален окръг Колумбия. — Бел. пр. в седем часа. Исках само да знаеш, че ще закъснея.

— Добре, скъпи. Искаш ли да дойда да те взема с колата?

— Не. Ще се прибера с такси.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Ще се чувствам добре, след като знам, че „Стандард“ ще плати двайсетте долара.

— Заслужаваш го. Между другото четох отзивите за предаването на Удуърд. За теб това е истински триумф.

— Да. Написах на сакото си: „Танър триумфът“.

— Бих искала да си го направил — каза Алис тихо.

Дори и когато беше казано на шега, тя не можеше да не обърне внимание. Нямаха парични затруднения, но Алис Танър винаги смяташе, че мъжът й не е добре платен. Този въпрос беше единственият, по който спореха сериозно. Той не можеше да й обясни, че да искаш повече от компании като „Стандард Мючуъл“, означава просто да имаш много повече задължения към бездушния гигант.