Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Да започнем от сегашното състояние на нещата — каза Данфорт. — Какъв е предстоящият план?

Фасет изглеждаше объркан.

— Мислех, че сте запознат.

— Да, четох доклада. Просто искам информация от първа ръка — от човека, който отговаря за това.

— Добре, сър. Първата фаза е завършена. Семейство Танър, Тримейн и Кардоне са в Садъл Вали. Не им предстои заминаване, ще бъдат там през цялата седмица. Информацията е потвърдена от всички наши източници. В селището има тринайсет агенти и трите семейства ще бъдат непрекъснато под наблюдение. На всички телефони са монтирани подслушвателни устройства. Не е възможно да ги открият. От Лос Анджелес са установили, че семейство Остърман ще лети в петък, с полет 509, самолетът пристига на летище „Кенеди“ в четири и петдесет източно лятно часово време. Обикновено вземат такси до предградията. Колата ще бъде проследена, разбира се…

— Ако се придържат към обичайните си навици — прекъсна го Гровър.

— Ако не се придържат, няма да бъдат в този самолет… Утре ще докараме Танър във Вашингтон.

— В момента той не подозира нищо, нали? — попита Данфорт.

— Абсолютно нищо. Няма и да разбере. Дано не се наложи да използваме патрулната кола, в случай че окаже съпротива.

— Как мислите, че ще го възприеме? — Гровър се наведе напред на стола си.

— Ще си изкара акъла.

— Може да откаже да сътрудничи — каза Данфорт.

— Едва ли. Ако си свърша както трябва работата, няма да има избор.

Данфорт погледна разгорещения мускулест мъж, който говореше толкова уверено.

— Много ви се иска да успеем, нали? Силно сте се ангажирали.

— Имам причини — Фасет срещна погледа на възрастния човек. Когато отново заговори, гласът му беше сух. — Те убиха жена ми. Проследиха я по Курфюретендам в два часа сутринта, докато аз бях „задържан“. Опитваше се да ме открие. Знаете ли това?

— Чел съм досието. Моите най-дълбоки съболезнования…

— Не са ми нужни вашите съболезнования. Заповедта дойде от Москва. Нужни са ми те. Нужна ми е „Омега“.

Танър излезе от асансьора и тръгна по застлания с дебел килим коридор към офиса си. Беше прекарал двайсет и пет минути в кинозалата, гледайки записа на предаването на Удуърд. Той потвърди това, което съобщаваха вестниците: Чарлс Удуърд беше разобличил заместник-министъра Аштън като политически наемник.

Във Вашингтон щеше да има много объркани хора, мислеше си той.

— Голямо предаване, нали? — отбеляза секретарката му.

— Върхът, както би казал синът ми. Не мисля, че можем да очакваме кой знае колко покани за вечеря в Белия дом. Някой да се е обаждал?

— Звъняха от целия град. Главно поздравления. Оставила съм имената на бюрото ви.

— Звучи утешително. Може да ми потрябват. Нещо друго?

— Да, сър. Два пъти се обадиха от ФКС 17 17 ФКС — Федерална Комисия по Съобщенията — Бел. пр. . Мъж на име Фасет.

— Кой?

— Мистър Лорънс Фасет.

— Досега сме си имали работа с Кранстън.

— И аз така си помислих, но той каза, че е спешно.

— Може би министерството на външните работи се опитва да ни арестува преди залез слънце.

— Съмнявам се. Биха изчакали няколко дни — така няма да има политически оттенък.

— По-добре е да го потърсите. За ФКС всичко е спешно.

Танър прекоси кабинета, седна на бюрото си и прочете съобщенията. Усмихна се — дори и конкурентите му се бяха впечатлили. Интеркомът иззвъня.

— Мистър Фасет е на телефона, сър.

— Благодаря — Танър натисна нужния бутон. — Мистър Фасет? Моля да ме извините. Не бях в службата, когато сте се обадили.

— Аз трябва да се извиня — отвърна учтивият глас от другата страна на линията. — Графикът ми за днес е много натоварен, а вие сте най-важната точка.

— Какво има.?

— Нещо съвсем обикновено, но спешно. Това е най-точният начин, по който мога да го опиша. Формулярите, които попълнихте при нас през май за отдел „Новини“ на „Стандард Мючуъл“, не бяха пълни.

— Какво? — Джон си спомни нещо, което Кранстън от ФКС му беше казал преди няколко седмици. Кранстън му беше споменал също така, че не е важно. — Какво липсва?

— Първо, два ваши подписа на страница седемнайсет и осемнайсет. И шестмесечният график на предаванията, посветени на общественото обслужване, считано от януари месец следващата година.

Сега Джон Танър си спомни. Вината беше на Кранстън. Страници седемнайсет и осемнайсет липсваха от папката, изпратена от Вашингтон на Танър за подпис — правният отдел на компанията беше обърнал внимание на Танър за пропуска, а местата на предаванията бяха оставени празни за един месец в очакване на решението на компанията. Кранстън не беше възразил.