Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Жена му остави молива и го погледна.

— Не знам. Джони е по-различен от нас…

— Различен от Джоу и Бети? От Дик и Джини? Не ми се вижда много по-различен.

— С него не трябва да се бърза. Той все още е журналист, който работи с настървение. Наричаха го Лешояда, помниш ли? Лешояда на Сан Диего. Не бих искала да го карам да превива гръбнак, защото може отново да се изправи, и тогава ще стане лошо.

— Той мисли като нас. Мисли като Джоу и Дик. Като нас.

— Повтарям, не бързай! Може би ще кажеш, че те спирам от благоразумие, под влияние на женската си интуиция, но не бързай. Не е изключено да си навлечем беля.

Остърман се гмурна в басейна и преплува трийсет и шест фута под водата до другия му край. Лийла не беше съвсем права, мислеше си той. Танър беше безкомпромисен журналист, но също така беше и разумен и чувствителен човек. Не беше глупак, виждаше какво става, навсякъде. Беше неизбежно.

Всичко се свеждаше до личното оцеляване.

Всичко опираше дотам, да бъдеш в състояние да правиш това, което искаш. Да напишеш „заклинание“, ако умееш. Без да се тревожиш за дезодорантите в щата Канзас.

Бърни излезе на повърхността и се хвана за стената на басейна. Дишаше тежко. Отблъсна се и бавно заплува бруст към жена си.

— Притиснах ли те в ъгъла?

— Никога не можеш да го направиш — отговори Лийла, пишейки в жълтия бележник. — Имаше време, когато мислех, че трийсет хиляди долара са страшно много пари. Бруклинската къща на семейство Уайнтроп не беше най-важният клиент на Чейс Манхатън 14 14 Чейс Манхатън Банк, банка в Манхатьн. — Бел. пр. .

Тя откъсна лист и го притисна с бутилка пепси-кола.

— Пред мен никога не е стоял този проблем — отговори Бърни, газейки във водата. — Семейство Остърман в действителност са почти неизвестни роднини на Ротшилд.

— Знам. Цветовете, с които се състезават жокеите ви, са червеникавокафяв и тиквеножълт.

— Ей! — Бърни изведнъж се хвана за стената на басейна и възбудено погледна жена си. — Казах ли ти? Тази сутрин се обади треньорът от Палм Спрингс 15 15 Курортно селище в Южна Калифорния. — Бел пр. . Двегодишният жребец, който купихме, е пробягал три фърлонга 16 16 Фърлонг — мярка за дължина, използвана при конните надбягвания — Бел. пр. за четирийсет и една секунди!

Лийла Остърман пусна бележника на коленете си и се изсмя.

— Страшни сме, трябва да знаеш! А ти се опитваш да се правиш на Достоевски.

— Разбирам какво искаш да кажеш… Е, някой ден…

— Да. Междувременно с едното око гледай към Канзас, а с другото — към онези твои долнопробни коне.

Остърман се изхили и се понесе към отсрещната страна на басейна. Отново се сети за семейство Танър. Джон и Али Танър. Беше съгласувал имената им с Швейцария. Цюрих беше въодушевен.

Бърнард Остърман беше решил. Някак си щеше да убеди жена си.

Следващия уикенд щеше да поговори сериозно с Джон Танър.

Данфорт мина през тесния вестибюл на къщата си в Джорджтаун и отвори вратата. Лорънс Фасет от Централното разузнавателно управление се усмихна и му подаде ръка.

— Добър ден, мистър Данфорт. Андрус ми се обади от Маклейн. Срещали сме се само веднъж — сигурен съм, че не ме помните. За мен е чест.

Данфорт погледна странния мъж и му отвърна с усмивка. В досието му в ЦРУ се казваше, че е четирийсет и седем годишен, но на Данфорт му изглеждаше много по-млад. Широките рамене, мускулестият врат, гладкото лице под късо подстриганата руса коса, всичко това напомняше на Данфорт за наближаването на неговия седемдесети рожден ден.

— Разбира се, че си спомням. Заповядайте, моля.

След като влезе във вестибюла, погледът на Фасет падна върху акварелите на Дега на стената. Пристъпи няколко крачки напред.

— Хубави са.

— Да. Познавач ли сте, мистър Фасет.

— А, не. Просто запален любител. Жена ми беше художничка… Прекарвахме много време в Лувъра.

Данфорт знаеше, че не бива да споменава за жената на Фасет. Беше германка — с връзки в Източен Берлин. Убиха я в Източен Берлин.

— Да, да, разбира се. Оттук, моля. Гровър е навън. Гледахме предаването на Удуърд.

Двамата мъже излязоха на двора, застлан с плочи. Джордж Гровър стана от стола.

— Здравейте, Лари. Нещата се раздвижват.

— Така изглежда. Според мен не особено бързо.

— Едва ли някой от нас мисли по-различно — отвърна Данфорт. — Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря, сър. Ако нямате нищо против, не бих искал да се задържам много дълго.

Тримата мъже седнаха около керамичната маса.