Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Да.

— Били ли сте член на някакви братства или клубове?

— Да. На братството „Алфа Капа“ 22 22 Студентските братства, наименовани с гръцки букви, членуват младежи от висшето общество. — Бел. пр. . На „Трайлън Нюс Съсайъти“ и на няколко други. Не мога да си спомня… На клуба на фотографите, мисля, но не се задържах дълго там. Работих в университетското списание, но напуснах.

— Имаше ли някаква причина?

Танър погледна мъжа от ЦРУ.

— Да. Енергично се противопоставях на дискриминацията срещу нисеите 23 23 Нисеи — американци от японски произход — Бел. пр. . Списанието я подкрепяше. И до днес се противопоставям.

Фасет отново се усмихна.

— Трябваше да прекъснете образованието си?

— Повечето студенти бяха принудени да го направят. В края на втората година от следването си постъпих в армията.

— Къде ви обучаваха?

— Във Форт Бенинг. В пехотата.

— Трета армия? Четиринайсета дивизия?

— Да.

— Участвали сте във военните действия в Европа?

— Да.

— Най-високият ви чин е бил старши лейтенант?

— Да.

— Изкарали сте школа за офицери във Форт Бенинг 24 24 Военно тренировъчен център в западната част на Джорджия. — Бел. пр. ?

— Не. Получих офицерско звание, когато бях на действителна служба във Франция.

— Виждам, че са ви били присъдени и няколко военни отличия.

— Бяха Почетни грамоти за цялата войскова част — в тях се изказваше благодарност на батальона, а не индивидуални награди.

— Няколко седмици сте били в болница в Сен Ло 25 25 Град в Северозападна Франция, частично разрушен през 1944 г. — Бел. пр. . Ранили ли са ви?

За момент Танър изглеждаше смутен.

— Отлично знаете, че не съм бил. Във военното ми досие няма вписано „Пурпурно сърце“ 26 26 Орден за храброст — Бел. пр. .

— Бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Паднах от един джип на път за Сен Ло. Изкълчих си бедрото.

И двамата мъже се усмихнаха.

— Уволнили сте се през юли 1945 година и през септември сте се върнали в Станфордския университет.

— Да… Ще изпреваря въпроса ви, мистър Фасет. Смених специалността си, която беше английски език, с журналистика. Завърших през 1947 година със степен бакалавър на хуманитарните науки.

Лорънс Фасет задържа поглед върху папката пред себе си.

— В трети курс сте се оженили за Алис Маккол.

Танър Посегна към бутона и изключи магнетофона.

— Може би дойде моментът да си тръгна.

— Спокойно, мистър Танър. Просто установяваме самоличността ви… Не подкрепяме теорията, че дъщерите са виновни за греховете на бащите си. Само „да“ или „не“ е достатъчно. Танър отново пусна магнетофона.

— Точно така.

На това място Лорънс Фасет вдигна проводника от бюрото и натисна бутона. Танър видя как ролките спряха и погледна мъжа от ЦРУ.

— Следващите ми два въпроса засягат обстоятелствата, довели до брака ви. Предполагам, че няма да искате да отговорите.

— Предположението ви е правилно.

— Повярвайте ми, те не са важни.

— Ако ми бяхте казали, че са, веднага щях да напусна.

Али беше достатъчно съсипана. Танър не би позволил личната трагедия на жена му да бъде обсъждана от когото и да било. Фасет пусна отново магнетофона.

— От брака си с Алис Мак… Танър имате две деца. Момче, Реймънд, на тринайсет години, и момиче, Джанет, на осем години.

— Синът ми е дванайсетгодишен.

— Рожденият му ден е вдругиден. Да се върнем малко назад. След завършване на университета сте постъпили на работа в „Сакраменто Дейли Нюс“.

— Като репортер. Бях и стилов редактор, куриер, кинокритик и сътрудник в отдел „Реклама“, когато имах време.

— Във вестника сте работили три години и половина, а после сте получили работа в „Лос Анджелес Таймс“?

— Не. Бях в Сакраменто… две години и половина… След това временно работих в „Сан Франциско Кроникъл“ около една година, преди да ме назначат в „Таймс“.

— В „Лос Анджелес Таймс“ сте постигнали доста голям успех като репортер, който се занимава с разследвания…

— Провървя ми. Предполагам, че имате предвид работата ми по операцията в Сан Диего.

— Да. Предложили са ви за наградата „Пулицър“, мисля.

— Не я получих.

— После са ви повишили в главен редактор в „Таймс“?

— Станах заместник-главен редактор. Нищо особено.

— В „Таймс“ сте работили пет години…

— По-скоро шест, мисля.

— До януари 1958 година, когато сте започнали работа в „Стандард Мючуъл“ в Лос Анджелес.