Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

— Правилно.

— Останали сте в Лос Анджелес до март 1963 година, когато са ви преместили в Ню Йорк. Оттогава са ви повишавали няколко пъти?

— Дойдох на изток като редактор на емисията „Новини“ в седем часа. Разширих дейността си с документални и извънредни предавания, докато стигнах до сегашната си длъжност.

— Която е?

— Директор на отдел „Новини“ в „Стандард Мючуъл“.

Лорънс Фасет затвори папката и изключи магнетофона. Облегна се назад и се усмихна на Джон Танър.

— Не беше чак толкова неприятно, нали?

— Искате да кажете, че свършихме?

— Не, не… всичко, а попълването на раздел „Самоличност“. Изкарахте. Дадохте ми достатъчно погрешни отговори, за да изкарате теста.

— Какви?

— Тези неща — Фасет потупа папката — са посочени от следствения отдел. Хора с високи чела довеждат други хора с бради и те вкарват материала в компютри. Сигурно не е възможно да отговорите на всички въпроси правилно. Ако го бяхте направили, би означавало, че сте се готвили прекалено усърдно. Например, вие сте работили в „Сакраменто Дейли Нюс“ три години. Не две и половина, нито три и половина. Семейството ви се е преместило в Сан Матейо, когато сте били на осем години и два месеца, а не на седем години.

— Проклет да съм…

— Честно казано, дори да бяхте отговорили правилно на всички въпроси, може би пак щяхте да изкарате. Хубаво е, че сте нормален. Във вашия случай трябваше всичко да имаме на запис… А сега, страхувам се, идва трудната част.

— Трудна в сравнение с какво? — попита директорът на отдел „Новини“.

— Просто трудна… А сега да включа магнетофона. — Той го направи и взе лист хартия. — Джон Танър, трябва да ви уведомя, че въпросите, които ми предстои да обсъдя с вас, се окачествяват като изключително важна държавна тайна. Най-тържествено се заклевам, че информацията по никакъв начин не е свързана с вас или със семейството ви. Разкриването й на когото и да било е в разрез с интересите на правителството на Съединените щати в най-лошия смисъл — до такава степен, че хората от държавните служби, на които е известна тази информация, могат да бъдат преследвани по Закона за защита на националната сигурност, т. 18, ал. 793, ако нарушат изискванията за сигурност… Ясно ли е всичко, което казах дотук?

— Да… Аз обаче нито съм длъжен да ви изслушам, нито мога да бъда подведен под отговорност.

— Разбирам. Намерението ми е да ви предоставя важната поверителна информация на три етапа. В края на първия и втория етап можете да помолите да ви освободя от интервюто и ние ще разчитаме само на вашата интелигентност и преданост към правителството да мълчите за това, което ви е казано. Ако обаче се съгласите с третия етап, при който ще ви бъдат разкрити някои самоличности, вие поемате същата отговорност, както и хората в правителствените служби, и може да бъдете преследван по Закона за защита на националната сигурност, ако нарушите споменатите изисквания за сигурност. Ясно ли е, мистър Танър?

Преди да проговори, Танър се размърда на стола. Погледна въртящите се ролки на магнетофона, а после и Фасет.

— Ясно е, но да бъда проклет, ако се съглася. Нямате право да ме викате тука под фалшив претекст, а после да ми казвате, че мога да бъда подведен под отговорност.

— Не съм искал съгласието ви. Ако разбирате правилно какво казвам.

— Ако ме заплашвате, вървете по дяволите!

— Само ви обяснявам условията. Защо трябва да го възприемате като заплаха? Нима е нещо повече от ежедневната ви работа с договорите? Можете да напуснете по всяко време, преди да сте дали съгласието си да разкрия пред вас някои имена. Нима е толкова нелогично?

Танър си помисли, че в действителност не беше нелогично. Сега любопитството му трябваше да бъде задоволено.

— Казахте преди малко, че няма нищо общо със семейството ми? Нищо общо с жена ми?… Или е мен?

— Заклех се и думите ми са записани на лентата.

Фасет осъзна, че Танър беше добавил „или с мен“ като нещо, което му е хрумнало впоследствие. Пазеше жена си. Закриляше я.

— Продължавайте.

Фасет стана от стола и отиде до щорите.

— Между другото, не е нужно да седите. Записващото устройство има много чувствителни микрофони. Миниатюрни, разбира се.

— Ще остана седнал.

— Както ви е удобно. Преди няколко години имаше слухове за операция на съветското НКВД, която щеше да има огромно въздействие върху американската икономика, ако беше извършена. Опитахме се да я проследим, да научим нещо за нея. Не успяхме. Остана си слух. Оказа се по-добре пазена тайна от руската космическа програма. По-късно, през 1966 година, един източногермански разузнавач премина към нае. Даде ни първите конкретни сведения за операцията. Осведоми ни, че източногерманското разузнаване поддържа връзки с агенти на запад, с ядро или група, известна като „Омега“. Ще ви дам географското кодово название след малко… Или може би не. То ще дойде във втория етап. Зависи от вас. „Омега“ е трябвало редовно да изпраща секретни документи на източногерманското разузнаване. Двама въоръжени куриери са щели да ги пренасят със самолет до Москва при най-строга секретност. Действията на „Омега“ са стари, колкото и самият шпионаж, и изключително ефикасни в наши дни при големите корпорации и огромните концерни. „Омега“ е книга на страшния съд.