Ридли Пиърсън - Без свидетели

Ето че се започна, помисли си той. Тя премина директно към въпроса. Би могъл да го избегне — да отговори на въпроса с въпрос. Все пак знаеше всички трикове. Или поне повечето от тях. Но съзнаваше, че й дължи истината.

— Отдел „Убийства“. — Думите му прозвучаха по-скоро като признание.

Тя премита няколко пъти, остави чая на масата, извини се и излезе. След няколко мъчителни минути се върна със зачервени очи.

— Добре, какво става? — разгорещено попита тя. Беше ядосана. Очите й бяха студени като лед.

— Не знаем.

— Глупости! Той е мой син. Трябва да ми кажете, по дяволите! Трябва да ми кажете всичко. — Поколеба се за момент. — Убийство?

— Ние разследваме всички престъпления срещу личността. Може да се окаже — засега само може — че случаят е точно такъв.

Тя скръсти ръце.

— Което означава?

— Все още не можем да потвърдим нищо.

— Не можете да потвърдите какво? — яростно настоя тя.

Той й обясни основните моменти: Една компания получава заплахи. В тези заплахи се споменава и заболяването на Слейтър; може да има, но може и да не съществува никаква връзка между двете неща. В микробуса отвън чакат лабораторни техници от ХЕИ и се надяват да получат разрешението й да потърсят доказателства за подобна връзка.

— Решението е изцяло ваше, но аз съвсем откровено ще ви кажа следното: имаме нужда от вашето сътрудничество и безпристрастност. Не бихме искали и други хора да се озоват в болницата като Слейтър.

— Може ли да се обадя на съпруга си?

— Можете да се обадите на съпруга си. Можете и да ме изхвърлите от дома си. — Тя се изправи и се запъти към вратата на кухнята. Той бързо продължи: — А можете да ми позволите да започнем работа.

Думите му я накараха да спре. Внезапно му се стори съсипана от умора.

— Не искате да му се обаждам.

— Искам да държа всичко под контрол. Ако той е разстроен, ако се наложи да напусне офиса си, вероятно ще сподели нещо с околните. Разбирате ли? А това е извън моя контрол. И ме безпокои.

— Как се казва? — попита тя. — Синът ви. — Върна се обратно на канапето. Изглеждаше отчуждена. Далечна.

— Майлс — отвърна той. — Аз обичам джаз. Съпругата ми и аз обичаме джаз.

— Да — промълви тя. — Те са прекрасни, нали? Децата. — Вдигна поглед и очите им се срещнаха. Нейните бяха пълни със сълзи. — Хубаво име. Майлс.

Претърсването беше истински кошмар. От микробуса излязоха четиримата техници — две жени и двама мъже — облечени в зелени костюми. Носеха още големи плексигласови очила, дълги до лактите оранжеви гумени ръкавици със сребристо покритие по дланите и пръстите, което ги предпазваше от остри предмети. Обути бяха с високи гумени ботуши. Книжни филтри покриваха устата им. Приличаха на истински чудовища.

Лу Болд и Бети Лоури наблюдаваха, докато тези странни създания методично претърсиха кухнята — от фризера до лопатката за смет. Съдържанието на всеки кухненски шкаф, килера и двата хладилника бе извадено, прегледано внимателно, сортирано, заведено под някакъв номер, или върнато обратно на мястото му. Конфискуваните продукти се поставяха в дебели, прозрачни торби, които се запечатваха, надписваха и прибираха в яркочервен чувал, върху който с големи черни букви пишеше „Заразени отпадъци“. Ръководителят на екипа водеше строга отчетност. На някой по-късен етап щатът Вашингтон щеше да подмени или върне обратно тези продукти. Никой обаче не казваше какво трябва да прави Бети Лоури в промеждутъка. Тясна бутилка с хрян. Шоколадов сироп. Две кисели млека с отдавна изтекъл срок на годност.

Всяка тоалетна чиния в къщата бе обтрита с номерирани книжни салфетки. Всяка бе поставена в отделна торбичка.

Бети Лоури наблюдаваше оскверняването на дома си, обгърнала здраво тялото си с ръце. Техниците работеха мълчаливо и ефикасно. Болд чудесно разбираше чувствата й и се чудеше на чия страна е всъщност. Техниците разговаряха помежду си на стегнат, високо специализиран жаргон, което още повече ги изолираше от тях двамата.

Последният кухненски предмет, опакован и надписан, бе една електрическа отварачка за консерви. Когато излязоха навън, за да преровят боклука, зад тях остана една кухня, лишена от уюта и характерното си излъчване. Чайникът вече не бе върху печката. Целият сифон, заедно с част от крана, бе свален от мивката, което изправяше семейството пред необходимостта незабавно да повика водопроводчик — подробност, която никой не обсъждаше. Солничките за сол и пипер също бяха прибрани. Кафемелачката бе опакована и надписана, сякаш се надяваха, че Слейтър Лоури е пил домашно сварено кафе в деня, в който се е разболял. Къщата внезапно му заприлича на образцов дом, рекламиран от агентите за продажба на недвижима собственост. Разстроената, но храбра Бети Лоури яростно изгледа Болд, обвинявайки го за случилото се. В отговор той я погледна с разбиране и загриженост, но не се извини.