Ридли Пиърсън - Без свидетели

Раздразнението на Болд най-после си пролича.

— Ако описаното в тази статия е негово дело, бих казал, че доста сме позакъснели.

— Аз съм виновна. Оуен поиска професионалното ми мнение. А аз класифицирах заплахите като маловажни . Смятах, че подателят, който и да е той, просто се опитва да вдига шум. Очевидно е човек, който добре си служи с езика. Факсовете са изпращани чрез портативен компютър от телефонни кабини. Фаулър проследи последните два факса, които са били изпратени от телефонна кабина на Пил Хил. А това е съвсем приличен квартал. Всичко това иде да ни покаже, че по всяка вероятност си имаме работа с образован, заможен бял мъж, на възраст от двадесет и пет до четиридесет години. Исканията му ми се сториха толкова нереалистични, че реших, че този човек просто търси отдушник на натрупалия се в душата му гняв. Нищо повече. Оуен се съгласи с мен. Възложи разследването на Кени и се опита да забрави за заплахите. Аз прецаках този случай, Лу. — Тя отново обгърна тялото си с ръце и гърдите й отскочиха нагоре. И отново повтори: — Може и ще стане много по-лошо от това.

Гласът й отекна в приличното на пещера помещение, думите й се завъртяха в главата му подобно на кончета от детска въртележка.

Черна дупка. Която вече беше негова.

— Ако искаш да се заема със случая, ще го направя — неохотно предложи той.

— Неофициално.

— Знаеш, че не мога да направя това, Дафи.

— Моля те!

— Аз не съм ченге под наем. Нито пък ти. Ние работим на петия етаж. Чудесно знаеш как работи системата.

— Моля те!

— Не мога да се занимавам с това твърде дълго — уточни той.

— Благодаря.

— Ако някое от тези деца умре, Дафи… — Не довърши и думите му увиснаха във въздуха като накъсаните паяжини, които се полюляваха от бетонния таван.

— Зная. — Тя отбягна погледа му.

— Ще споделяш всичко с мен. Никакво шикалкавене.

— Съгласна.

— Е… може би не чак всичко — коригира се той.

Този път тя се засмя искрено и Болд остана доволен, макар че усмивката мигновено изчезна от лицето й. Затича се надолу по стълбите, а стъпките му отекваха като плясък на криле на прилеп.

В статията се споменаваше една от болниците в града. За Лу Болд всяко разследване започваше с жертвата.

Болд стоеше до долния край на леглото в интензивното отделение на медицинската клиника „Харбървю“. Слейтър Лоури лежеше в безсъзнание, от него стърчаха половин дузина тръбички, слаби сигнали чертаеха различни графики по зелените екрани на мониторите около него. В сутрешните новини вече се споменаваше за мистериозната инфекция . Нищо обаче не бе казано за заплашителните факсове, получени от Оуен Адлър.

Момчето имаше лененоруса коса, чипо носле и възголемички уши, които сигурно щяха да се оправят с възрастта. Болничната пижама му беше неудобна и силно стягаше вратлето му. Болд погледна към вратата, после към голямата стъклена стена и установи, че е сам с момчето. Пресегна се и дръпна надолу яката на пижамата. Така беше по-добре. Макар че беше много красиво, детето не изглеждаше спокойно в съня си. Измъчваше се, дори и в безсъзнание. Стаята беше прекалено ярко осветена, твърде болнична за едно дете. Приличаше по-скоро на операционна с едно легло по средата. Твърде много машини, прекалено много плочки и неръждаема стомана — място, по-подходящо за умиране, отколкото за възстановяване. Никакви прозорци, никаква човешка топлинка. Стаята е била създадена с една-единствена цел — стерилност — и резултатът бе повече от задоволителен.

— Дръж се — насърчително прошепна Болд.

Налагаше си да бъде по-силен, но бе неспособен да се пребори с мисълта, че собственият му син би могъл да е на мястото на това дете. Болд бе така потресен от факта, че болестта на момчето е била причинена от някакъв неидентифициран непознат, че за момент изпита слабост и потърси стол да поседне, но в стаята нямаше такъв.

Майлс. Неговият двегодишен син. Всички клишета важеха и за него — Слънцето изгряваше и залязваше с детето. Той беше светлинката на живота му. Ами ако нещо се случи с него? Тогава какво? Как може един родител да стои безсилно край болничното легло и да гледа как детето му си отива от този свят? Кой заслужава подобна участ? Отново му призля. Той потрепери и дръпна от устата си маската, която го задушаваше.

Не можеше и дума да става за отказ от това разследване. Пък било то и черна дупка . Случилото се попадаше в графа престъпления срещу личността и разследването по право се падаше на отдел „Убийства“. Беше негово, принадлежеше му. Той вече искаше този случай — искаше го настойчиво, чувстваше се като боксьор при излизане на ринга.