Ридли Пиърсън - Без свидетели

детективът може да направи това. Доказателствата и събраната информация нямат никаква стойност, ако не са предоставени на хора, които да ги анализират, класифицират и интерпретират. А това сте вие. И аз. Идва обаче момент, в който цялата информация трябва да бъде оставена настрана, настъпва време, когато чувствата и инстинктите взимат връх. Това е материя, която не може да бъде преподавана, но може да бъде научена . Разум и чувства — едното не струва нищо без другото. — Той замълча за момент, като се питаше дали тези неопитни и зелени курсисти успяваха да вникнат в думите, или виждаха единствено едно леко закръглено, четиридесет и четири годишно ченге от отдел „Убийства“, облечено с омачкани панталони в цвят каки и старо спортно сако, във вътрешния джоб на което имаше бебешки биберон.

Едновременно с това се вслушваше в собствените си думи, които още отекваха в залата, и се чудеше каква част от истината би се осмелил да им каже. Дали да им разкаже за кошмарите нощем, за разводите, язвите и политическите интриги? За работното време? За заплатата? За притъпените сетива и безразличието, с което ветераните пристъпваха към мястото на престъплението?

В залата нахлу светлина, когато една от вратите в дъното се отвори и един дълъг хлапак, облечен с широки джинси и риза за ръгби, бързо се запъти към катедрата. Когато стигна до Болд, той подаде на сержанта розово листче, на което бе записано телефонно обаждане. Болд разгъна листчето пред втренчените погледи на курсистите и го прочете.

„Парк Волънтиър. След занятията.

Ще те чакам петнадесет минути.

Д. М.“

Парк Волънтиър? Любопитството му се изостри. Защо не в кабинета му? Дафи Матюс бе всичко друго, но не и жена, която си пада по мистериите и драматичните преживявания. Работеше като съдебен психолог към полицейското управление и беше хладнокръвна, уравновесена, компетентна, търпелива. Лаконична, издръжлива, интелигентна. Но не и театрално драматична. Това не. Курсистите не сваляха любопитните си погледи от него.

— Любовно писмо — подхвърли той и си спечели няколко усмивки. Но не много. От ченгетата не се очакваше да бъдат смешни и забавни — още нещо, което тепърва трябваше да научат.

Парк Волънтиър бе кацнал високо над огромните небостъргачи в долната част на Сиатъл и над сиво-зелените води на залива Елиот, разпрострял се до изпъстреното с островчета широко устие на Пъджет Саунд. Големият воден басейн проблясваше под паркинга и моравата, ширнала се пред фасадата на музея — сграда, която вече месеци наред се реконструираше, за да подслони градската колекция от азиатски произведения на изкуството. Болд паркира овехтелия си служебен шевролет с четири врати на известно разстояние от червения прелюд, който Дафи Матюс поддържаше безупречно чист. Тя не беше в колата си.

Каменната фасада на водонапорната кула се издигаше от лявата му страна. Добре поддържани лехи с цъфнали храсти и многогодишни растения заобикаляха сградата и искряха като скъпоценни камъни на фона й. Тревата имаше неповторим смарагдовозелен цвят и Болд си помисли, че толкова зелена трева може да се види само в Сиатъл и Портланд. Може би и в Ирландия, но той никога не бе ходил там. Лятото наближаваше. Всяка живинка наоколо сякаш бе готова за промяната. Небето беше като лазурносин юрган, изпъстрен с бели облачета, които, надвиснали ниско над земята, се движеха бързо на запад. Непосветените биха могли да се заблудят, че облаците вещаят дъжд, но местните хора знаеха, че не е така. Не и тази вечер. Но може би щеше да застудее, ако небето не се изясни.

Болд забеляза непознато мъжко лице зад желязната решетка на един от високите прозорци на кулата и изчака няколко минути, докато мъжът и придружаващата го жена слязат и напуснат сградата. Веднага щом те си тръгнаха, той пое по стълбището, като се изкачваше по тесните стъпала между тухлената ротонда от дясната му страна и стоманения корпус на водния резервоар, извисил се отляво. Боядисаният резервоар и кулата бяха огромни, може би достигаха дванадесет, петнадесет метра на височина и шест-седем на ширина. С всяко качено стъпало сърцето на Болд започваше да бие все по-силно. Не беше в най-добра форма: а може би сърцебиенето се дължеше на факта, че тя бе предпочела да излезе извън системата и това не можеше да не го интересува. Възможно бе вълнението му да бе на чисто лична основа, нямаща нищо общо с професията им. Той и Дафи бяха близки навремето — твърде близки за женен мъж като него. Все още бяха приятели, но никога не споменаваха онази единствена нощ, която бяха прекарали заедно. Преди месец тя го бе изненадала със съобщението си за нова връзка. След Бил Гейтс Оуен Адлър бе властващият ерген, мечтана награда за всяко момиче от северозападните щати, изминал дълъг път от продавач на еспресо до собственик на най-бързо разрастващата се компания за производство на храни и напитки в западните щати. Имаше собствен самолет, притежаваше имение на стойност няколко милиона долара с изглед към Шилшол Марина, а сега твърде вероятно владееше сърцето и чувствата на Дафи Матюс. Ако съобщението й бе написано с други думи, ако не бе избрала едно такова уединено място за срещата им, Болд би си помислил, че сигурно става дума за любовни проблеми и съмнения.

Читать дальше