Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Той ще се оправи — убедено заяви Болд.

Дикси се размърда неловко и остави картона на мястото му.

— Не — поправи го кротко. — Няма да се оправи, Лу.

Болд чу думите, но те сякаш не достигнаха до съзнанието му. Очите му мрачно се спряха върху приятеля му.

— Как се е заразил? — повторно попита Болд, стиснал здраво зъби.

— Виж, непрекъснато възникват подобни бактериални огнища. Може би не на холера, но на други тежки инфекции. Повечето от тях остават скрити за обществеността. Хората научават само за най-сензационните от тях. По принцип органите на ХЕИ успяват бързо да открият източника на заразата — ресторант, павилион за риба. Проблемът се разрешава мигновено. Но този случай е дяволски труден. Непознат щам на непозната бактерия. Няма как да установят източника на заразата, преди да са идентифицирали щама.

— Ами ако аз зная къде е източникът? — попита Болд. — Ако си мисля, че го зная? — уточни той.

Дикси го погледна напрегнато.

— Тогава трябва веднага да се заемеш с разследването, Лу.

— Ще ми трябват няколко техници. Имам нужда от прикритие — нещо, с което да заблудим съседите.

— Мога да ги помогна. — Дикси нетърпеливо посочи към вратата и каза: — След теб.

Болд погледна отново към Слейтър Лоури. Усещаше гаденето в стомаха си като тежък и болезнен възел.

След по-малко от деветдесет минути, в единадесет и половина сутринта, един микробус на ХЕИ зави покрай два зелени контейнера, предназначени за отпадъци за рециклиране, и влезе в алеята пред дома на улица „Каскадия“, номер 1821. Дикси бе уредил всичко — от ХЕИ използваха подобни микробуси за неофициални разследвания като това.

Болд паркира своя шевролет на улицата. Облечен беше с униформено яке с надпис „Контрол върху вредителите“, а в ръка държеше голям бележник. Съседите неминуемо вече бяха чули за болестта на Слейтър Лоури. Това усилие да се прикрие намесата на полицията — намеса, която до този момент оставаше неофициална и противоречеше на условията, поставени от изнудвача — изглеждаше напълно оправдано, независимо от забавянето, което бе предизвикало. В микробуса имаше четирима техници, които, облечени с костюми, наподобяващи космически скафандри, чакаха знак от страна на Болд.

Той се представи на една изумително красива жена и й показа полицейската си карта. Посочи надписа, избродиран с копринени конци върху якето му, и поясни:

— Просто предпазна мярка. За заблуда на любопитни съседи.

— Предпазна мярка срещу какво ? — попита тя, изпълнена със съмнения.

— Разполагате ли с минутка?

Тя се извини и го покани вътре.

Каза му, че се казва Бети и затвори вратата след него. Жената очевидно бе от немско потекло и наближаваше четиридесетте. Имаше руса коса, искрящи сини очи, облечена бе с модни джинси и тениска, на която бяха изрисувани „Слънчогледите“ на Ван Гог. Имаше малки и стегнати гърди, широки рамене, изправен гръб. В очите й проблясваше решителност. Болд си отбеляза, че тя не прилича на жена, която би позволила да я разиграват. Покани го в изискана всекидневна — дървен под, кушетки с кремава дамаска, тухлена камина, тонколони.

Предложи му чай и той прие. Искаше тя да се чувства комфортно. И да бъде спокойна.

Няколко минути по-късно тя се върна с чая и поясни:

— Късно вчера ми се обади един мъж от щатското управление на ХЕИ. Зададе ми много въпроси. Кои ресторанти посещаваме често, в кои магазини пазаруваме. Мога да разбера интереса, който проявява ХЕИ. Но полицията?

— Микробусът на алеята — каза Болд — е на ХЕИ.

— Но вие не сте — веднага възрази тя. Вдигна поглед докато наливаше чая. — Днес сутринта бяхте при Слейтър. — Той кимна. — Следя кой го посещава. Не бих искала журналистите да го безпокоят.

— Аз имам двегодишен син — опита се да обясни Болд. В момента, в който ги изрече, думите му се сториха невероятно глупави.

— Защо? — настойчиво попита тя. — Защо е това посещение? Какво правите тук?

— Моят интерес е неофициален… — започна той. Не му беше лесно. Искаше да й съобщи новината възможно най-внимателно, но тя настояваше за честни отговори. Момчето й се намираше в критично състояние. Едно ченге седеше на кушетката във всекидневната й. Как би реагирала Лиз на нейно място? Жената стисна челюсти, чайникът леко потрепери в ръката й. Болд изпита облекчение. Макар да изглеждаше корава и непреклонна, тя си оставаше само човек.

— От кой отдел сте, сержант?