Ридли Пиърсън - Без свидетели

— А! — Болд си позволи един миг на триумф. — Супа — отбеляза той.

— През уикенда беше хладно, нали си спомняте? — нервно обясни тя, а в думите й се прокраднаха извинителни нотки. — Слейтър обожава всички супи от тази серия — додаде тя, сякаш рецитираше реклама.

Кутията спря да се върти. Болд внезапно се изпоти. Попита с дрезгав глас:

— Откъде купихте супата? От един и същ магазин ли пазарувате обикновено?

— От „Фуудланд“ — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. Точно тази увереност и бързината, с която реагира, убедиха Болд, че казва истината.

— „Фуудланд“ — повтори той. Ставаше дума за местна верига магазини. — Кой точно?

— На Бродуей.

— Сигурна ли сте? — Ченгето у него не можа да се въздържи. Думите просто се изплъзнаха от устата му.

— Разбира се.

— Кога?

— Кога? — повтори тя.

— Супата! — напомни й той.

— О, боже, не зная. Тази седмица? Миналата? Пазарувам в този магазин пет дни седмично. Това лошо ли е? — попита тя, забелязала изражението на лицето му.

— Пазите ли разписките? С чек ли плащате?

Тя отпусна рамене.

— Не и на двата въпроса.

Болд кимна.

— Няма нищо. Няма нищо.

Доказателство! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата му. Доказателство! Горивото, което задвижваше двигателя на всяко разследване.

В багажника на колата му имаше торби за веществени доказателства. Прибра бурканите и консервните кутии в отделни торби. Трофеи. Каза на Бети, че екипът ще се върне, за да прегледа по-внимателно варелите, и за последен път й изтъкна необходимостта от абсолютна дискретност.

Тя кимна и му подаде ръка. Беше леденостудена.

На път за града Болд се обади в лабораторията. Но преди да отиде там, му предстоеше друга, далеч по-важна задача — трябваше да убеди лейтенанта.

Болд остави намерените улики в полицейската лаборатория, разположена на втория етаж на Управлението за обществена безопасност, и изрично се разпореди техниците да следват всички инструкции, отнасящи се до случаите с инфекциозни заболявания. Очакваното затруднение възникна, когато Бърни Лофгрийн го попита за номера на разследването. Защото без такъв номер лабораторията не можеше да започне работа.

— А ако ти запиша мое изпълнение на Коста?

— Вече ми дължиш „Рейдио сити“ на Скот Хамилтън. — Лофгрийн носеше очила с дебели стъкла, които уголемяваха очите му. И прогресивно оплешивяваше.

— В такъв случай ще ти запиша и двете парчета. Плюс „Гайс енд долс“ на Хашим.

Лофгрийн се ухили.

— Ще започнем работа без номера на разследването, но, ако желаеш все пак да получиш резултатите…

— Ще се върна с номера след не повече от час.

— Сигурно! — саркастично отбеляза Лофгрийн.

— Какво има? — Болд погледна приятеля си.

— Шосвиц е бесен. Ранкин го е задъвкал заради процента на разрешените случаи.

— Значи става дума за моя процент — веднага се сети Болд. — Или по-скоро за липсата на такъв.

— Нали точно това се опитвам да ти кажа.

Болд му благодари за предупреждението и бързо пое нагоре.

Лейтенант Фил Шосвиц командваше трима сержанти на отделения, а Болд бе най-старши и опитен измежду тях и доскоро имаше най-висок процент на разрешени случаи. Болд ръководеше петима детективи, останалите двама командири на отделения работеха с по четирима. Шосвиц докладваше на капитан Карл Ранкин — политическа фигура и истински задник през повечето време. Поради тази причина лейтенантът бе постоянно нащрек. Неговите хора разследваха убийства. Завеждаха ги в Дневника — дебел регистър, подвързан с твърд картон, който лежеше на специална масичка пред стаята за кафе. Един химикал, залепен с тиксо за избелял конец, свързан с регистъра, висеше от едната му страна. Когато някой детектив получеше поредния си случай, той се завеждаше в Дневника под негово име. А когато разследването приключеше, тоест случаят бе разрешен, в дясната колона, срещу името, се слагаше малка отметка. Работата на сержанта бе да направи така, че срещу всеки заведен случай да се появи и съответната отметка. Работата на лейтенанта пък бе да контролира и притиска сержантите. През изминалата година отделението на Болд регистрира процент, достоен за уважение — седемдесет и два процента от всичките убийства и престъпления срещу личността, разследвани от тяхното отделение, бяха разрешени. За разрешен случай се смяташе всяко разследване, завършило с арест, заповед за арест или с неопровержими доказателства срещу заподозряно лице с все още неустановено пребиваване. Процентът на разрешени случаи нямаше нищо общо с броя на заведените дела, нито пък с процента на осъдените да излежат присъдата си в затвора. Този процент бе просто едно мерило за начина, по който сержантът и хората му провеждат съответните разследвания. Освен това статистиката, отчитаща ръста на престъпността, си служеше точно с този процент, което означаваше, че цифрата неизбежно става достояние на широката общественост. Последните шест месеца обаче не бяха особено благоприятни за Болд. Той и хората му поеха разследването на двойното убийство, извършено край доковете — три месеца оттогава, а те все още не бяха стигнали доникъде. Черна дупка. Освен това разследваха убийството на жена, полетяла от моста Фримънт — жената бе изцяло парализирана и за нищо на света не би могла да скочи от онзи мост. Черна дупка. От две седмици се бореха и със случай на физически мъчения, последвани от убийство, който също боксуваше. Имаха два случая на шофьори, избягали от местопрестъплението — и двата в един и същи квартал. Стрелба в автокино с възможна връзка с наркотици. И всичките бяха неразрешени: черни дупки . Хората на Болд бяха получили най-заплетените разследвания — това се случваше понякога. Телефонът звъни, сержантът отговаря и поема съответния случай. После го вписва в книгата. И сега, когато процентът им на разрешени случаи се колебаеше някъде около петдесетте, Болд се намираше в особено неизгодно положение. Хората му се нуждаеха от няколко дребни престъпления — едно-две самоубийства например — и тогава може би щяха да успеят да докарат процента до шейсет за Коледа.