Ридли Пиърсън - Без свидетели

Сивите като олово очи на Колфийлд пробягаха по тях. Човекът изглеждаше толкова нормален .

Клемънтс придърпа един стол и седна до леглото. Болд и Смит останаха прави.

— Нямам какво да кажа — информира ги Колфийлд.

Смит заговори първа:

— Желанието ви да ни сътрудничите във вашия случай би означавало смъртната ви присъда да бъде заменена с доживотен затвор.

— Искам да ме обесят — заяви Колфийлд, изумявайки както Болд, така и Смит.

Клемънтс се усмихна и тихо се обади:

— Разбира се, че искате.

Колфийлд го изгледа странно.

Клемънтс продължи.

— Но не и преди да очистите позора от името на Марк Мериуедър. Хмм? Помислете върху това.

— Вие знаете?

— Ние знаем всичко , момчето ми. И проявяваме силен интерес към господин Мериуедър.

Колфийлд го изгледа с любопитство. Очевидно се питаше доколко може да се довери на този човек.

— Глупости — най-сетне промърмори той.

— Мериуедър е станал жертва на заговор, синко.

— Не ме наричай така.

— Много добре. А как би искал да те наричам? Господин Колфийлд? Харолд? Хари?

— Остави ме на мира.

— Ако те оставя сега, адвокатите като нашата госпожа Смит ще те лапнат и с теб е свършено. Веднъж вече си минал по този път, Хари. Знаеш за какво говоря. Иначе не би се отказал от правото си на адвокат.

— Адвокатите са кръвопийци. — Той погледна директно към Смит. — Никакви адвокати.

— Нека да поговорим една минута за твоето обесване.

— Искам всичко да свърши.

— Разбирам. Но защо толкова бързо? Ами Марк Мериуедър?

— Той е мъртъв. Всичко свърши.

— Ти си го обичал.

— Той беше добър с мен.

— А те го разориха.

— Те излъгаха.

— Да. Знаем това.

Колфийлд леко се наведе напред. Болката в раненото рамо го накара да спре, но вратът му остана издаден напред.

Клемънтс продължи:

— О, да. Знаем за случилото се. Те затриха птиците. Платиха на хора, за да хвърлят вината върху Марк Мериуедър. — Той замълча за миг. — Накараха ви да избиете птиците.

На лицето на Колфийлд се изписа неописуема болка. Последното нещо, което Болд искаше, бе да изпита съжаление към това чудовище.

— Не беше лесно, нали? Да изколите всичките птици?

Колфийлд леко поклати глава. Сякаш изобщо не бе в стаята.

— Никога преди не беше виждал господин Мериуедър в такова състояние, нали?

— Толкова много кръв — прошепна Колфийлд.

— Той не беше на себе си.

— Той се промени.

— Да, клането на всичките онези птици го промени, нали? — После додаде: — Промени всички ви.

Колфийлд кимна.

— Ти обичаше тези птици.

Той кимна отново.

— Имаме нужда от помощта ти, Хари. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем. Сержант Болд знае всичко, което се е случило в „Лонгвю фармс“, но искаме да разберем за супата. Какво сложи в супата?

— Птиците не бяха болни.

— Знаем това. И ти обвиняваш господин Адлър.

— Те излъгаха за нас.

— Ами супата, Хари? Кажи ни за супата.

— Те натровиха птиците ни. Аз ги предупредих. Но те не ме чуха. — Очите му се изцъклиха, погледът му вече не бе насочен към Клемънтс, Болд или Смит, а прикован в някаква точка на отсрещната стена или тавана. Беше се отнесъл в някакъв негов си свят. — Помислих си, че холерата може би ще ги убеди.

— Ти си сложил холера в супата?

Той кимна.

Болд погледна към касетофона. Касетата все още не бе свършила.

Клемънтс забеляза погледа му и каза:

— Не те чух, Хари.

Хари Колфийлд продължи да се взира в стената.

— Имаме нужда от помощта ти, Хари.

— Направих го, защото те ни сториха зло. Направих го, за да им покажа, че е по-добре да ме послушат.

— Какво направи?

— Натрових супата.

Болд и Клемънтс се спогледаха. Ето го признанието — записано на лента при това.

Колфийлд отново се опита да седне, но пак бе победен от болката. Погледна ги и рече умолително:

— Защо не ми повярваха? Защо допуснаха да умрат всичките онези хора?

— Извинете ме — обади се Смит. Беше пребледняла, устните й трепереха. Мълчаливо се отправи към вратата и излезе от стаята.

— Разкажи ми за парите — подхвърли Болд.

— За какво говориш? — Колфийлд прикова пламналия си поглед върху Болд.

— За парите за откупа — напомни му сержантът. На лицето на Колфийлд се изписа пълно недоумение. Болд бе сигурен, че не се преструва.

— Ти си се побъркал. — Обърна се към Клемънтс и рече: — Всичките ченгета са откачени.

— А ти, Хари?

— Кой е този? — Колфийлд адресира въпроса към Болд. После рече на Клемънтс: — Ти си психиатър, нали?