Ридли Пиърсън - Без свидетели

— Какво изпитваш, когато мислиш за всичките тези убийства, Хари? Разкажи ми за убийствата.

— Питай Оуен Адлър. Вината не е моя.

— Разкажи ми за убийствата.

— Не съм убивал никого.

— Напротив, Хари. Ти уби дванадесет души, включително две…

— Не съм убивал никого ! И не зная нищо за никакъв откуп и за каквото там ме питахте, по дяволите! — Последните думи бяха адресирани към Болд.

Клемънтс се приведе още напред, почти допря лице до неговото, и прошепна с искрен и приятелски тон:

— Ние те слушаме, Хари. Искаме да чуем всичко, което имаш да ни кажеш. Без значение какво. — Очите на Колфийлд се напълниха със сълзи. — Този свят не се е отнесъл добре към теб, синко, нали? — Този път Колфийлд не възрази срещу думата синко . Само поклати глава и сълзите се затъркаляха по лицето му. Клемънтс заговори сърдечно, но в гласа му се прокрадваха неестествени и мистериозни нотки. — Никой не иска да те чуе, нали? Зная какво означава това, синко. Повярвай ми! Наистина зная. Никой никога не слуша. — Колфийлд отново поклати глава. — Ти им разказа за случилото се в „Лонгвю“, но те не пожелаха да те чуят. Това честно ли е? Казал си им и за онова обвинение за притежаване на наркотици — о, да, четох молбата ти. Брилянтно изпипан документ, синко. Нещо, с което можеш да се гордееш. Изчетох го от начало до край. — Колфийлд простена. — Но никой не те слуша, нали? Казват ти да си вървиш. Гонят те. Отнасят се с теб като с дете. Но никога не те слушат , нали? — Клемънтс направи кратка пауза. — Никой не те е слушал така, както Марк Мериуедър навремето. А те ти отнеха Марк. Съсипаха живота му, нали?

Викът, който се изтръгна от гърдите на Колфийлд, сигурно се е чул в няколко от болничните крила. Пациентът отвори уста и започна да вие, вперил поглед в тавана, залюлял глава върху възглавниците. Доктор Ричард Клемънтс отметна глава назад, затвори очи и се заслуша подобно на оперен ценител, който се наслаждава на прекрасна ария.

— Аз те слушам! — извика Клемънтс по средата на един протяжен вой, но това само подтикна пациента да зареве още по-силно.

Болд погледна касетофона. Никой няма да повярва на това, помисли си той.

Сестрите рязко отвориха вратите, но Клемънтс вече бе вдигнал ръка, за да ги възпре и да ги накара да напуснат стаята. Болд дори не бе чул, че се приближават.

— Добре сме — информира докторът. — Само едно полезно за здравето разтоварване. — После се обърна към пациента. — Те те чуха, Хари. Видя ли? Сега вече те слушаме! И те чуваме !

Колфийлд спря да вие и отвори насълзените си очи. Болд си помисли, че Хари Колфийлд току-що бе направил съдбоносно пътуване, и те бяха станали свидетели на последните останки от здрав разсъдък. Клемънтс обаче изобщо не изглеждаше притеснен. Заради разтревожените сестри той се обърна към пациента:

— Ние сме добре, нали, синко? Сега сме по-добре, нали? — Погледна сестрите и додаде: — Видяхте ли? — Махна снизходително с ръка, за да ги отпрати, и довърши жеста, като изчетка някакви невидими прашинки от реверите на двуредното си сако.

— А сега да започнем от самото начало. Какво ще кажеш, синко? Всяко действие е предшествано от някаква мисъл. Можеш ли да ми кажеш кога за пръв път ти хрумна, че Оуен Адлър трябва да си плати за извършените престъпления? Кога те осени първото вдъхновение? А аз разполагам с всичкото време на света, синко. Всичкото време на света.

Клемънтс погледна към Болд и се усмихна широко.

Болд не беше съвсем сигурен кой от тия двамата е по-луд.

— Парите — повтори Болд.

— Не зная нищо за никакви пари — сърдито отвърна Колфийлд.

И Болд му повярва за втори път.

Той обаче не разполагаше с всичкото време на света. Грабна касетофона и тръгна направо към службата, за да прослушат записа и да го напишат на хартия.

Болд спа непробудно четиринадесет часа и се събуди в два часа след обяд. Хапна малко, обади се в службата и отново заспа. В единадесет през нощта беше напълно буден, а в главата му се въртяха най-различни мисли. Целуна заспалата си съпруга, преоблече се и отиде в службата. На смяна беше отрядът на Де Анджело. Всички го поздравиха за успешната акция и за изтръгнатото самопризнание. Отнасяха се с него като с герой, но Болд не се чувстваше такъв: изнудвачът, поискал откуп от Адлър, бе все още на свобода.

Обади се на Дафи, но не можа да я намери. Научи, че Корнелия Ули е получила обществен защитник. Вече бе станала част от системата.

Все още не бяха установили никаква връзка между Ули и Хари Колфийлд. У самия Колфийлд не бяха намерени никакви пари и кредитни карти, а и той категорично отричаше да знае нещо за изнудването — при положение че бе признал за хладнокръвно извършените убийства. Всичко това даваше на Болд основание да вярва, че Колфийлд няма никакво отношение към финансовата измама.