Ридли Пиърсън - Без свидетели

Той извади досието на Ули и задълбочено проучи миналите й арести: обвинения за участие в улични банди, продажба на наркотици и проституиране, които впоследствие са били оттеглени. Разгледа снимките от предишните арести — била е шестнадесет-седемнадесетгодишна. По онова време е била невероятна красавица. Сега, на двадесет и една, бе изгубила красотата си — животът на улицата си бе казал думата. Участието в банди се отразява най-зле върху младите момичета.

Болд проучваше съдържанието на досието, като хвърляше само по един бърз поглед на името на отдела и на офицера, водещ разследването — свръхпозната информация, с която всяко ченге се сблъскваше ежедневно и към която не проявяваше почти никакъв интерес. Един номер обаче привлече вниманието му. Едно малко номерче, напечатано преди години в съответната графичка. Толкова лесно можеше да бъде пропуснато. Едно малко късче информация, запазило се върху този формуляр. Вече повече от шест години. Полицаят, осъществил ареста, бе попълнил празната графичка: „Арестуващ офицер: 8165“.

Личният идентификационен номер, използван при измамата с банкоматите. Болд вдигна телефона с трепереща ръка, избра отново номера на Дафи, но тя отново не отговори. Наложи се да погледне в тефтера, в който бе записал необявения в указателя номер на Адлър. Натисна бутоните и го избра. Изчака няколко позвънявания преди Адлър да отговори и да предаде слушалката на Дафи.

— Имам нужда от теб — заяви Болд.

Крис Даниелсън спеше, когато Болд запали лампата в стаята му. Дафи и дежурната през нощта сестра вървяха след него. Болд се обърна към сестрата, посочи другото легло в стаята на Даниелсън и нареди:

— Той да бъде преместен оттук. Веднага.

Сестрата отвори уста да възрази, но Болд вече си бе имал достатъчно разправии с нея на сестринския пулт и му бе дошло до гуша.

— Махнете този човек от стаята! Веднага!

Сестрата измрънка нещо, но се подчини. Извини се на болния съквартирант на Даниелсън, сложи го на количка и го изведе в коридора, а Дафи затвори вратата на стаята.

— Имам нужда от точни отговори, Крис.

Той все още изглеждаше полузаспал.

— Сержант?

— И Матюс — оповести присъствието си Дафи.

— Само след минута ще ни изритат оттук — все още не ни е позволено да те виждаме — но въпросът не може да чака до сутринта. Ще ми помогнеш ли?

— Давай! — Даниелсън тръсна глава, премигна енергично и протегна ръка към една картонена чаша, пълна с ледена вода, която поемаше през сламка.

Болд му я подаде и Даниелсън отпи глътка.

— Ти си взел досието на Колфийлд от Костницата, без да се разпишеш в дневника, и това е станало един ден преди да го идентифицираме. Когато разбра, че го търсим, ти го върна. Трябва да зная защо.

Вратата щеше да се отвори всеки миг.

На лицето на Даниелсън се бяха появили нови бръчки, в очите му се четяха болка и пълно изтощение. Една специална конструкция държеше завивките над стомаха му, а краката му бяха на екстензии, в двата края на които висяха две големи тежести. Гласът му беше дрезгав и безжизнен.

— Сдобих се с данъчните справки за служителите в „Лонгвю фармс“. Колфийлд имаше досие. И отидох да го намеря.

— Но защо ? — предизвикателно попита Болд. — За пари?

— Пари? — Крис като че ли не можеше да повярва на ушите си. — За да разреша черната дупка , как защо? — Човекът бе твърде уморен и натъпкан с твърде много медикаменти, за да може Болд да се надява да прочете нещо по изражението му.

— Предложили са ти работа извън полицията — продължи да настоява Болд.

— Не е вярно. — Даниелсън го погледна в очите. — Аз исках твоята работа.

Под прозореца проблесна светлина, чу се сирената на пристигаща линейка. Лъчът от фаровете й освети лицата им.

— Повече от теб самия исках да разреша този случай. Работех върху него ден и нощ… освен когато не ми се налагаше да се занимавам с твоята бумащина. Едно изпълнително и прилежно негро, което седи зад бюрото си и оставя на белите момчета да вършат истинската, опасната работа. Не и това негро, сержант. Не, по дяволите!

— Нещата изобщо не стоят по този начин.

— Така ли?

И двамата едновременно повишиха гласове и започнаха да си крещят. Дафи ги прекъсна и двамата и ги скастри сурово:

— Преминахте границата! Дръжте се прилично.

Болд рядко изпускаше нервите си и му бяха нужни няколко секунди, за да се овладее. Той погледна часовника си — скъпоценни секунди.

Дафи се обърна към ранения полицай: