Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Вече месеци наред се блъскаш в тази каменна стена — отвърна Мичико. — До завръщането на баща ми от Кюшю остана само една седмица, а ние все още не сме се подготвили.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за това проклето убийство — промърмори Филип и продължи да чертае концентричните си окръжности.

— Хайде, ставай — рече Мичико, хвърли му някаква връхна дреха и навлече своята: — Имаш нужда от малко въздух.

— Къде ще ходим?

— В провинцията — усмихна се тя. — Ще видиш!

Качиха се в колата и потеглиха.

— Малко ще се позабавим — подхвърли Мичико и започна продължителна серия от обиколки из тесните улички. Двамата вършеха това напълно механично, не беше нужно да им се напомня, че зад тях може да тръгне и съответната опашка.

Закара го на север, към подножието на Японските Алпи, които пресичаха Япония като гръбнак на чудовищно изкопаемо. Тук зимата все още беше на власт, пътищата бяха заледени, край канавките белееха преспи сняг.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-осезаемо се чувстваше присъствието на зимата. Снежните преспи скоро започнаха да се съединяват, не след дълго жълто-зелените ивици оголена земя между тях напълно изчезнаха. Едновременно с това полето започна да отстъпва място на високи борови и кедрови гори. Край пътя работеха хора, никой не поглеждаше към рядко преминаващите автомобили.

Най-сетне Мичико намали скоростта и свърна вдясно по тесен и разкалян път. Знаци нямаше, но стотина метра по-нататък зееше широко отворена порта от бамбукови пръти. Преминаха през нея и се задрусаха по изровените коловози. Пътуваха така още десетина минути, после Мичико натисна спирачката.

Тръгнаха пеш. Напуснаха гъстата сянка на горичката от стройни японски кедри и излязоха в открито поле. Снегът беше девствен и бял, небето — някак бледо. Лъчите на слънцето не бяха в състояние да стоплят замръзналата природа. Но най-забележителна беше тишината. Филип имаше чувството, че синеещите се в далечината непристъпни планини са изсмукали всички звуци от тази безлюдна долина.

Скоро се спряха пред гранитен параклис, на входа му бяха струпани купчинки дребни камъчета. Мичико се отдели от него и коленичи, в ръката й се появи ароматизирана пръчица. Закрепи я на върха на близката купчинка и я запали. Вятърът веднага пое тънката струйка дим, Филип не успя да усети миризмата й.

— Какво е това тук? — попита той.

— Олтар на Мегами Кицуне, богинята — лисица — отвърна Мичико и устните й се размърдаха в беззвучна молитва.

— Коя е тя?

— Мегами Кицуне е изключително могъща — вдигна ръце Мичико. — Под нейна власт е всичко, което виждаш наоколо.

Филип почувства как в душата му помръдва любопитството. Нали той беше преследвачът на червената лисица? Нали успя да я открие и унищожи там, в далечната Пенсилвания, в своето детство? Нали именно благодарение на нея животът му потече в руслото, което го доведе чак тук? Той тръсна глава — като куче, което иска да прогони сковаващия студ.

— Искаш да кажеш, че тя е богинята на тази долина?

Мичико приключи с молитвата и се изправи. Лицето й беше неестествено бледо, почти се сливаше с белотата на девствения сняг.

— Не е точно така — прошепна тя и хвана ръката му. — Мегами Кицуне държи под контрол мислите и чувствата на хората, особено на влюбените…

— Като нас?

Мичико вдигна глава и долепи устните си до неговите. Той усети лекото им потрепване, прегърна я и я притисна до себе си.

Над заснежената долина се появи ято диви патици. Тревожното им грачене бързо заглъхна в далечината.

— Някога, недалеч от тук, имало малка къщичка, в която живеело самотно момиченце — тихо промълви Мичико. — Имало само баща, който се препитавал от каменоделство. Майка му умряла при раждането. Растяло буйно и своенравно. Това било нормално, тъй като каменоделецът му угаждал във всичко, то било единствената радост в живота му. От време на време се опитвал да го възпитава, но бил безсилен пред неговата упоритост и лошо поведение. Бързо се отказвал от това, предпочитал да го остави да живее както му харесва. И без това нямали много радости в живота си.

Един ден в селцето се появил стар слепец. Изгарял от силна треска и не можел да върви, носел го строен и красив младеж.

Случило се така, че каменоделецът ги срещнал точно пред входа на дома си. Жалостив по душа, той без колебание ги поканил да отседнат при него и да останат, докато старецът се поправи.

Младежът горещо му благодарил и пристъпил прага на къщата. Момичето го зърнало и веднага се влюбило в него. Бащата го пратил за селския доктор, който прегледал стареца и предписал начина на лечението му. Момичето го слушало разсеяно, очите му не изпускали красивото лице на младежа. И така тръгнало. Денем го изпивала с очи, нощем го сънувала.