Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Няма момче — проехтял гробовен глас. — И никога не е имало. Нито пък някакъв сляп и болен старец…

Едва сега момичето видяло, че фигурата била обсипана със заледен сняг, белотата му била ослепителна.

— Тук съм само аз, душата ми е пълна с мъка и дълбоко отчаяние. Появих се тук да те заведа при наградата, която си заслужила…

После болезнената светлина изчезнала. Момичето разтъркало очи, но от ледената фигура нямало следа. Прибрала се у дома, но никой не я познал. Дори баща й, когото заварила безутешно да ридае за изчезналата си дъщеря.

Разбрала всичко, когато се погледнала в огледалото. Бледото й лице било прорязано от дълбоки бръчки, очите й гледали безучастно. В рамките на една нощ се превърнала в старица.

Напуснала селото още на другата сутрин, не можела да понесе мисълта, че никой от близките й не може да я познае. Вървяла дълго, най-накрая стигнала планинския проход, през който минавал пътят между Киото и Токио. Над пътя се издигала каменната сграда на „ан-жицу“ — малък манастир за пътуващи проповедници.

Някогашното момиче отседнало там и останало до края на дните си. Предлагало подслон и храна на уморените пътници, до последния си дъх виждало заледената фигура на онази горска полянка. Тя принадлежала на Мегами Кицуне — богинята — лисица…

Патиците шумно накацаха върху заснеженото поле. Въздухът се изпълни от тъжното им грачене. Тромавото им поклащане влизаше в странен, дори комичен контраст с грациозността на полета им.

— От тази богиня — лисица ли се страхуваш? — прошепна Филип и притисна рамото на Мичико до своето.

Тя го погледна и тъжно кимна с глава. Обърнаха гръб на олтара и бавно започнаха да се отдалечават. Пламъчето на ароматичната пръчица примигна и угасна. Патиците утихнаха, тишината се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Под краката им изскочи уплашен заек, задницата му смешно заподскача в снега.

— Това, от което се страхувам… — започна Мичико, после спря и извърна поглед встрани. Набра кураж и добави: — Страхувам се, че приличам на онова момиче. Изгарям от егоизъм, искам те… Но и двамата имаме семейства. Понякога се събуждам посред нощ, обляна в студена пот. Имам чувството, че започвам да се вледенявам… Това е, защото живея в грях…

— Аз също — изтъкна той.

Тя го възнагради с бледа усмивка, но остана безчувствена под топлата му прегръдка.

Мичико правилно беше отбелязала, че им предстои много работа, докато Ватаро Таки се грижи за портокаловите си дръвчета в Кюшю. Междувременно той успя да им предостави пълна информация за трите най-мощни клана на Якудза в Токио. Макар и полезна в основната си част тази информация беше обща. Филип и Мичико сами трябваше да открият насоките в дейността на тези фамилии днес, техните сфери на влияние и евентуални апетити за бъдещето.

Единият от тези кланове носеше името Таки — очевидно Ватаро имаше желание да поеме ръководството му лично. Както вече беше обяснил на Филип изключително силното влияние на Джибан в икономиката и политиката го изправяше пред единственото възможно решение да поеме третата реална сила в страната. А тя беше Якудза. Тук, извън строгите рамки на кастовото японско общество, Ватаро виждаше своя шанс да изгради една мощна и самостоятелна организация.

В качеството си на оябун — тоест главатар на един мощен клан, той щеше да има широки възможности за контакти с висшите сфери на икономическата и политическата власт. Надарен с природна прозорливост, Ватаро беше от малцината, които си даваха сметка, че организираната престъпност в Япония все още е в пелени, че под умелото му ръководство Якудза лесно ще може да се превърне в достоен съперник на Джибан. Инстинктивно чувстваше, че примитивните канони на престъпната организация съдържат доста рационални зърна и подходящо насочени, те могат да служат на благородни и справедливи каузи. Бунтовете на пристанищните работници, организирани и ръководени от комунистите бяха ясна индикация за насоките, които би трябвало да следва кланът му в бъдеще. Защото, ако неговите бойци бяха помогнали на правителството да се справи с метежите, при които загинаха десетки полицаи и държавни служители, то това правителство несъмнено щеше да му отвърне с подходящ жест.

Именно това беше същността на неговата стратегия. Възползвайки се от услугите на правителството той постепенно щеше да се включи в законния бизнес, щеше да привлече на своя страна висши правителствени чиновници, постепенно щеше да проникне дори в свещената крепост на Джибан — привилегированата бюрокрация. Едва тогава можеше да мисли за пряка конфронтация с могъщия си противник.