Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Каменоделецът отишъл да поговори със съседа си. Той бил дървар, снабдявал цялото селце с дърва за огрев. Момчето искало да си намери работа, за да плати за подслона и лечението на слепия старец. Момичето наистина изпълнило голяма част от предписанията на селския лекар. Давало лекарствата на слепия старец, но често го зарязвало и по цял ден стояло на прозореца. Гледало силния гръб на младежа, който, разсъблечен до кръста, сечал дърва в двора на съседа.

Случило се така, че лятото било изключително горещо, дори най-възрастните хора в селото не помнели такава жега. Вероятно тя била главната причина за бързата кончина на слепия старец, но и момичето имало известна вина за нея. Защото често забравяло да му дава лекарствата, не искало да го разтрива с кърпи, натопени в студена вода.

На погребението присъствали малко хора — момичето с баща си, селският свещеник и младежът. Тя продължавала да мисли за него, очите й нито за миг не се отделяли от лицето му, обърнато към свещеника.

На другия ден момчето отишло в гората заедно със своя работодател. Вечерта не се прибрали, разразилата се лятна буря попречила на онези, които тръгнали да ги търсят. Момичето не мръднало от прозореца. Когато се разбрало, че никой не е открил следа от изчезналите, сърцето й се превърнало в късче гранит. Мислела единствено за младежа, дори не си спомнила за съседа дървар, когото познавала цял живот и който редовно й носел подаръци по празниците и бил готов да се грижи за нея, ако нещо, не дай боже, се случи с баща й…

Бащата отдавна спял в леглото си, но момичето продължавало да стои на прозореца. Не обръщало внимание нито на ураганния вятър, нито на дъжда, който го измокрил до кости. Запалило фенер и го окачило така, че да се вижда откъм гората.

Някъде между полунощ и два сутринта — „часа на плъховете“ — тя изведнъж се сепнала. Сторило й се, че чува глас. Наострила слух, но навън виел само ураганният вятър. Изведнъж отново го чула и този път вече нямала никакви съмнения — гласът бил на младежа, който я викал по име!

Без да се колебае нито за миг, тя изскочила навън. Бурята я посрещнала с пълна сила, но тя не й обърнала внимание. Чувала единствено гласа на младежа и го следвала. Калните улички бързо останали зад гърба й, в откритото поле бурята била наистина страшна. Вятърът беснеел, дъждът се леел на проливни потоци. На няколко пъти се спъвала и падала по лице в калта, но гласът продължавал да я зове, тя ставала и продължавала напред. Навлизала все по-навътре в гората, скоро изгубила представа къде се намира. Това изобщо не я разколебало, вече била сигурна, че животът без този младеж губи всякакъв смисъл.

Най-накрая дърветата пред нея се разредили, краката й стъпили на малка полянка. Там, неясна като сянка, се очертавала някаква фигура. Момичето надало радостен вик и се втурнало напред.

Оказало се, че фигурата действително принадлежи на любимия младеж. Момичето протегнало ръце да го прегърне, но изведнъж замръзнало на място, после надало отчаян вик и отскочило назад. Очите й не можели да се откъснат от лицето на неподвижната фигура. Ощипала се, за да бъде сигурна, че не сънува. Лицето на младежа било бяло като късче лед, гладко и студено. Протегнала пръсти да го докосне и се уверила, че това наистина е лед.

Неизвестно как младежът се оказал окован в прозрачен, но плътен слой лед.

Момичето било сломено. Простенало от отчаяние, хвърлило се върху ледената фигура и забило нокти в нея. Фигурата се олюляла и рухнала на земята, ледът се пръснал на хиляди дребни късчета. Отпуснато на лакти и колене, ридаещото момиче започнало да се рови сред тях и да търси тялото на своя любим. Но там нямало нищо, ледът започнал да се топи под напора на топлия вятър.

След известно време момичето се надигнало. Почувствало как започва да се вледенява, бавно и с цената на огромни усилия започнало да се придвижва към края на полянката. Добрало се до най-близкото дърво и увило ръце около ствола му. После се обърнало да погледне любимия си за последен път. И зяпнало от изненада.

На мястото на топенето се издигала тънка струйка дим, бавно и неусетно тя придобивала плътни очертания. Пред смаяните очи на момичето се появили високи скули, продълговати очи, гъста блестяща коса… От цялата фигура се излъчвала някаква странна, сякаш неземна светлина.

Момичето потръпнало от страх, но отчаянието взело връх в душата му.

— Момчето! — извикало то. — Какво направи с него?

Фигурата бавно се обърнала, на лицето й се появила отвратителна усмивка. Момичето надало вик на ужас и закрило очите си с длан.