Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Майкъл направи отчаяно усилие да убие скоростта си, тялото му отлетя встрани и смъртоносното късче стомана бръмна покрай ухото му. Но цената на спасението беше висока — главата му се тресна в острия ръб на една от предпазните шини на корпуса, в очите му се появиха ослепителни искри.

Вероятно беше изгубил съзнание, тъй като дойде на себе си в момента, в който Уде го тикаше към дупката от взрива на пластичния експлозив в пода на салона.

Стегна се, извика на помощ всички резерви на тренираното си тяло. Но в същия миг самолетът рязко се разклати и колелата му се отделиха от повърхността на пистата. Тласъкът беше достатъчно силен, за да го запрати долу, в тъмния багажен отсек.

Удари се в някаква дървена каса и изкрещя от болка. Тук осветление липсваше, през отворения багажен люк се виждаше сивата лента на пистата, която бързо се отдалечаваше. Уде скочи долу и приклекна, в ръцете му се появи къса метална верига с дървени дръжки.

Устните на японеца бяха разтеглени в нещо средно между гримаса на болка и тържествуваща усмивка.

— Сега ще видим кой от нас е сенсей — дрезгаво изграчи той и размаха веригата. В свободната му ръка се появи тъмночервено шнурче. — Ставай! Ела да си прибереш наследството! Едва ли ще ти свърши някаква работа когато се превърнеш в труп, но все пак ела да го погледнеш!

Останал съвсем без сили, Майкъл се приготви да умре.

После Уде рязко се извърна, злорадата усмивка изчезна от лицето му. Пред него се беше изправила Илайн, успяла да скочи в дупката на багажното отделение.

— Ти? — промърмори огромният японец. — Не ми трябваш, но щом си тук, и на тебе ще ти видя сметката! А после ще обърна внимание на приятелчето ти!

Илайн не отвърна нищо, стоеше напълно неподвижно на мястото си. Сякаш се беше превърнала в каменна статуя. Но умът й напрегнато работеше, цялата й душевна мощ се концентрираше в „иро“. В буквален превод тази дума означава „цвят“, но значението й в бойните изкуства е съвсем различно — там „иро“ е опит да се разгадаят намеренията на противника, да се определи „цветът“ на мислите му. Концентрирана до крайност, Илайн разбра, че Уде е решил да нанесе един-единствен, но фатален удар. Това беше неговото „иро“ и тя му се подчини.

До края.

Решил да я удуши, Уде пусна червеникавото шнурче в краката си. Това беше жест на презрение към противника, едновременно с това и уловка за отвличане на вниманието. В следващата частица от секундата тялото му летеше напред, веригата беше здраво опъната в двете му ръце. Илайн не реагира. Нито вдигна ръце да се предпази, нито зае бойна позиция. В резултат Уде изпита чувство на триумф, вече я виждаше да се гърчи в краката му с прерязано гърло.

Движението й беше мълниеносно. Ударът беше нанесен в средата на опънатата верига, от горе на долу. Стоманените брънки опряха в пода, в същата секунда кракът й се стрелна напред и силно дръпна, дръжките излетяха от ръцете на Уде. Използвайки опората, Илайн направи крачка напред и замахна с убийствена сила.

Но тежкият ДС-10, достигнал предела на скоростта за излитане, рязко се разтърси и пое по зададения курс. Двамата противници изгубиха равновесие и се строполиха на пода.

Илайн удари главата си в ръба на дървена каса, това позволи на Уде да спечели предимство. Проснат по гръб, той я сграбчи за блузата и преметна тялото и над себе си. Главата й се провеси през отворения люк, въздушната струя бързо възвърна способността и да мисли. Тежката машина бавно набираше височина, но разстоянието до земята вече беше убийствено голямо.

Само бедрата и краката й продължаваха да са във вътрешността на самолета. Скоростта, нарастваща постоянно, пречеше както на зрението, така и на дишането й. Кракът й ритна назад и влезе в съприкосновение с коляното на Уде.

Огромният японец се обърна да вземе веригата си нададе вик на злорадство и замахна по посока на шията й. Именно злорадството и огромната жажда за убийство му попречиха да види навреме спираловидното движение на краката й, стрелнали се със светкавична бързина нагоре, във великолепно изпълнение на нападателната позиция „атеми“.

Инерцията на тежкото му тяло влезе в комбинация с отчаяната сила на удара. Ръбът на дланта и потъна в сърдечната му област, такова нещо Уде виждаше за пръв път в живота си. И за последен. Никой досега не беше нанасял смъртоносен удар на противника си с гръб към него, без изобщо да го вижда. Ясно чу пропукването на строшените ребра, съзнанието му се замая от непоносима болка.