Винс Флин - Всичко е лично

Саяд намери Самир от другата страна на таванското помещение по средата на покрива. Това беше мястото с най-добра защита от огневите позиции отсреща. Самир подаде на командира си сателитния телефон, който женственият помощник на Иванов беше дал на Саяд преди заминаването му от Москва.

— Ало.

— Как вървят нещата, приятел?

Саяд се намръщи. Иванов звучеше, сякаш беше пиян, а едва беше минало обяд.

— Добре съм — отговори, като хвърли бърз поглед зад ъгъла.

Слънцето се отразяваше в нещо отсреща и той изпита ужасяващото предчувствие, че е мерник на снайпер.

— Как е положението във вашия прекрасен град?

Саяд свали телефона от ухото си и го погледна подозрително. На Иванов му ставаше нещо. Той ненавиждаше Бейрут. Сириецът въздъхна и отново вдигна апарата.

— Малко е напрегнато в момента, но ще се оправя.

— Какво има?

— Една от местните милиции се опитва да разширява позициите си. Получи се малко напрежение.

— Други мюсюлмани?

— Не — отговори Саяд, подразнен от намека.

Руснакът си умираше да се напие и да започне да го поучава. Любимата му тема беше, че мюсюлманите обичали да се избиват помежду си и спирали да го правят само когато решели да избиват евреи, християни или индуисти.

— Маронити.

— Аха… пожарът в Близкия изток не спира да тлее. Не се ли опитвате да ги унищожите вече хиляда години?

— Какво искате?

— Моята пратка — заваляно измънка Иванов, — готов ли е? Нали не си започнал да преговаряш с персийците?

— Спазвам уговорката. Кога да очаквам да го вземат? Предполагам, че ще изпратите някого.

— Да… макар че се чудя дали да не дойда лично. — Последва дълга пауза. — Ти ме покани… нали?

— О… — Саяд се изненада, че Иванов е запомнил лицемерното му предложение. — Разбира се.

— Добре. Ще дойда след три дни. Може и по-рано.

— Чудесно. Ще подготвя всичко. Сега трябва да тръгвам. Имам да свърша нещо спешно. Обадете се, ако ви трябва нещо друго.

Саяд прекъсна връзката. Огледа пустия пейзаж с надупчени от куршуми и снаряди постройки и се запита как ще посрещне Иванов в тази купчина развалини.

Когато се обърна, за да слезе по стълбите, се озова лице в лице с Имад Мугния, водача на „Ислямски джихад“. Мугния, който и без това трудно се владее, изглеждаше, сякаш е готов да убие някого.

— Имад, какво има?

Мугния погледна към стълбите и даде знак на телохранителите си да ги оставят насаме.

— С кого говореше? — попита, като посочи телефона.

— С Иванов.

— Какво искаше?

— Да ме обиди, струва ми се, но не се хванах.

— Нещо друго?

— Щеше да изпрати свой човек да вземе шпионина, но сега е решил да дойде лично.

— Просто така е решил, а?

— Да — отговори Саяд, който вече се питаше какво означават всичките тези въпроси. — Какво е станало?

Другият се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и понижи глас:

— Банковите ми сметки… в Швейцария… празни са.

— Как така празни?

— Празни… източени… няма нищо в тях.

Саяд беше сигурен, че е станала грешка.

— Не е възможно.

— Проверих три пъти. И не са само сметките на „Ислямски джихад“. Личната ми сметка, с чиято помощ създадох организацията, също е празна.

Думите на Мугния звучаха като обвинение.

— Не може да бъде. Сигурно има грешка. Обажда ли се в Хамбург?

Мугния кимна:

— Братовчед ми звъня шест пъти.

— Свързал ли се е с Дорфман?

Мугния поклати глава:

— Дорфман е мъртъв.

— Какво?

— Снощи са го убили в дома му.

Коленете на Саяд се подкосиха. Той лично бе препоръчал Дорфман на Мугния и останалите.

— Ти беше единственият сред нас, който познаваше банкера. Уверяваше ни, че никога няма да съжаляваме, че сме вложили парите си при него.

Саяд усети накъде върви работата. Търсеха си виновник и той беше най-удобният.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Толкова сигурен, колкото мога да бъда, докато стоя тук.

Не му харесваше как го гледа водачът на „Ислямски джихад“.

— Ще изясним какво е станало. Уверявам те, че нямам нищо общо с това. Ела с мен. — Искаше да слязат по-бързо от покрива, преди Мугния да реши да го хвърли от горе. — Ще отидем в моята банка тук, в града. Сигурен съм, че има грешка. Аз също имах пари при него.

— Кажи ми пак… откъде познаваше Дорфман?

Саяд вече бе стигнал до първата площадка на стълбите. Той се закова на място и погледна Мугния.

— Иванов ни запозна преди шест години.

— И той току-що ти се обади, без да спомене нищо за това?

— Нито дума.