Винс Флин - Всичко е лично

— Дано ме прати да ви търся.

Ето защо му изглеждаше позната. Олмайер имаше същата трапчинка. На нея, разбира се, й отиваше много повече. Рап се усмихна и й подаде ръка.

— Аз съм Мич… тоест Майк.

„За бога, овладей се“ — смъмри се.

— Грета. Приятно ми е да се запознаем.

Усмивката й накара коленете му да се подкосят. „Колко типично“ — помисли си. Представи си Грета с плитки, кожен брич и бяла блуза с дълбоко деколте и две петна от бира отпред. „Какво ми става, по дяволите?“ Тя леко присви очи и погледна ръката си, която той все още стискаше.

— О, извинявайте — смотолеви Рап и я пусна.

Отиде при полицата с кърпите и взе една за Грета, но вместо да й я подаде, започна да бърше ръката си.

— Много съжалявам.

Тя се засмя смутено и взе кърпата от него.

— Дядо поръча да ви кажа, че аперитивът ще бъде сервиран точно в шест в библиотеката. Сакото и вратовръзката са задължителни. Той определя правилата, не аз.

— Добре — отвърна Рап; после, подтикнат от някаква подсъзнателна нужда да чува гласа й, добави: — Вие какво ще облечете?

Тя сбърчи носле:

— Забавен сте.

След това се обърна и излезе. Рап стоеше като вцепенен. Не знаеше как е възможно, но отзад изглеждаше толкова добре, колкото и отпред. Носеше дънки с крачоли, напъхани в кафявите й кожени ботуши за езда. Вратата се затвори и изщракването на бравата го изкара от транса. Той си удари две плесници.

— Осъзнай се, глупако. Не си на петнайсет.

Опита се да довърши тренировката, но мислите му бяха другаде, затова се върна в спалнята, взе студен душ и отново се замисли за Грета. Любов, съжителство… откакто бе изгубил Мери, не се бе замислял за тези неща. От време на време излизаше с някоя жена, но отношенията им бяха чисто физически. Всички искаха да го поправят, сякаш беше повреден. Там бе проблемът. Те знаеха кой е и че е изгубил училищната си любов в терористичната атака, която толкова покруси Сиракюз. Като капитан на националния отбор по лакрос в учебно заведение, отдаващо огромно значение на спорта, на практика всяко момиче можеше да бъде негово. За жалост рано или късно всички решаваха да говорят за чувствата му, интересуваха се как се справя със загубата и мъката. Нямаше нищо по-отблъскващо. Чувствата му, личната му трагедия не засягаха никого другиго освен него.

Оттогава бяха минали четири години. Може би точно това се случваше сега. Времето наистина лекуваше. А може би беше заради Шариф и Дорфман. Може би това, че бе запратил телата им в бездънната яма на съзнанието си, му помагаше да преодолее болката. Или просто красотата на Грета бе толкова ослепителна, че го накара да забрави за миг миналото. Не, не можеше това да е причината. Поне не единствената. През последните няколко години беше срещал достатъчно красиви жени и никоя от тях не го бе поразила така.

Рап върза вратовръзката си пред огледалото и реши да не мисли повече за това. Нека си остане загадка. Може би всички причини, за които се сещаше, бяха верни, може би само някои. Какво значение имаше? Той почувства нещо, което не беше изпитвал от години и не беше сигурен, че ще изпита отново. Моментна симпатия или любов от пръв поглед, нямаше представа какво. Не искаше да повярва, че е било второто. По-скоро чист нагон. Това бе нормално за двама млади, пълни със сексуална енергия. Имаше ли шанс да е изпитала същото? Рап си спомни погледа й, когато го оглеждаше.

Погледна отражението си и попита на глас:

— Какво значение има? Утре си тръгвам. Отивам на сафари.

След тези думи стегна възела и реши да се наслаждава на вечерта. Да забрави вчера и утре, болката и задълженията и просто да се опита да живее като нормален човек поне за една нощ.

Иванов остави слушалката и посегна към чашата с водка. Части от секундата, преди да я достигне, тя внезапно изчезна от полезрението му. Пръстите му се затвориха във въздуха. Той примигна няколко пъти; погледна нагоре и видя чашата в ръката на Швец.

— Моя — успя да изпелтечи.

На Швец му идеше да отбележи, че когато се напие, говори като дете, но в момента нищо нямаше да спечели с това.

— Какво каза Саяд?

— Не знае нищо.

— Сигурен ли сте?

Швец съжали, че не е подслушвал разговора. Когато шефът изпаднеше в това състояние, не можеше да му се има никакво доверие.

— За какво трябва да съм сигурен? — Иванов се облегна назад във високото кожено кресло. — Тоя камилар не е достатъчно хитър, за да ни окраде.