Винс Флин - Всичко е лично

Швец трябваше да дойде от Москва само след няколко дни, за да вземе агента от ЦРУ. Така при Саяд щеше да остане само американският бизнесмен Закари Остин. Той не беше шпионин, Саяд бе сигурен в това. Единственият въпрос беше колко могат да вземат за него и как ще разделят парите с оня тъпак Абу Радих. Стрелецът от „Фатах“ плачеше като малко дете, задето го принудиха да предаде бизнесмена. Ако Саяд му го върнеше, другите щяха да видят в това голям жест на зрялост и благоволение. И може би щяха така да се споразумеят, че хората на „Фатах“ да окупират цялата западна страна на площада.

Миналия следобед двамата се бяха видели на чай. Радих доведе повече от дванайсет души — абсурдно голяма охрана при сегашното положение на нещата. Саяд му обясни как маронитите се опитват да установят контрол над Площада на мъчениците. Надяваше се емоционалната стойност на тази ивица земя да подтикне Радих към действия и не се разочарова. Човекът от „Фатах“ толкова искаше да демонстрира верността си към каузата, че сам предложи да завземе западната половина на площада. Без да поиска нищо в замяна, заяви, че ще изпрати петдесет души.

Тази численост изненада дори Саяд и той се изкуши да отложи предаването на американеца. Радих беше емоционален глупак. Хвърляше толкова сили, без да спазари нито една отстъпка за себе си. Саяд обаче имаше един проблем. Не можеше да изпрати всичките си хора на площада и да остави двамата американци в подземието на улица „Хамра“ само с няколко души охрана. Преди да постъпи в сирийското разузнаване, той беше служил три години в армията и си спомняше много добре какво го бяха учили там. Никога не разпокъсвай силите си. Руснаците щяха да се появят само след няколко дни и да откарат шпионина от ЦРУ. Саяд не се интересуваше какво ще се случи с бизнесмена след това, стига само да получеше своя дял от откупа.

Сириецът погледна събеседника си и обяви:

— Приключих с разпита на бизнесмена от Тексас.

— Е, шпионин ли е? — поинтересува се Радих.

— Не. Със сигурност е бизнесмен.

— Чудесно. Значи мога да започна преговори за освобождаването му.

Саяд не каза нищо. Чакаше предложение от Радих — същото, за което се бяха споразумели предишния път.

— Ще ти дам двайсет процента от откупа.

Саяд се изкушаваше да поиска петдесет. Другите щяха да го подкрепят, но сега имаше нужда от помощта на Радих за решаване на проблема с маронитите.

— Мисля, че трийсет процента е по-справедливо… като вземем предвид всичко останало. — Преди Радих да възрази, той добави: — Ще го докарам в новата сграда довечера заедно с другия американец. Можеш да организираш командния си пункт там за няколко седмици.

Това беше чест, която Радих не би могъл да откаже. Така щеше да застане на предната линия в борбата срещу настъплението на християните.

Самата сграда в крайна сметка щеше да бъде разрушена. Беше наклонена към площада под пет градуса, сякаш някой по-силен вятър можеше да събори всичките й седем етажа върху улицата, но конструкцията беше от гъвкав железобетон и трябваше да я взривят, за да я сринат. От всички сгради около площада това бе може би втората най-силна позиция. За съжаление маронитите бяха заели най-добрата, на не повече от сто метра срещу тях.

Радих вече бе допуснал една грешка и Саяд обвиняваше отчасти себе си за това. Честолюбивият глупак тръгна от мизерните предградия около летището с конвой от десет автомобила и накара местните селяни да изпратят него и хората му като храбри воини на исляма, тръгнали на поход за прогонване на кръстоносците. Вместо да се промъкнат незабелязано, те нахлуха на площада, развявайки яркожълтото знаме на „Фатах“. Предпоставките за ескалация на напрежението бяха налице.

Саяд би предпочел да го избегне. Последното, което му трябваше сега, беше Швец да дойде за пленника от ЦРУ и да завари открит конфликт. Пленниците бяха дошли миналата вечер само с две коли. По най-подходящия начин. Без никакъв шум. През следващите няколко часа постепенно прехвърлиха всички хора и оборудване от улица „Хамра“. Успешно бяха преместили почти всичко и накрая, само с един жест на егоцентрична помпозност, Радих обявяваше пред целия град, че са решили да разширят периметъра си. Дори да постигнеше краткосрочните цели на Дамаск, рискуваха в града отново да настъпи хаос.

Когато излезе на покрива, Саяд си даде сметка, че така могат да го убият. Надникна зад ъгъла и огледа улицата. Сградата на маронитите беше с един етаж по-висока и от пръв поглед той успя да преброи пет глави и три дула на покрива й. Току-що му бяха докладвали, че противникът трупа торби с пясък и барикадира вратите и прозорците на първия етаж. Логично. Той също го правеше. Хубаво щеше да бъде, ако успееха да се измъкнат от тази ситуация без стрелба, защото един изстрел бе достатъчен, за да се превърне целият площад в бойно поле. Беше виждал как става. За броени минути щяха да се изстрелят хиляди куршуми. Непременно трябваше да предупреди хората си да държат оръжията си на предпазител.