Винс Флин - Всичко е лично

— Това ли са двамата, за които ми разправяше?

Приятелят му кимна:

— Да. Това са Майк и Пат.

— Да… сигурно — усмихна се Олмайер и им подаде ръка, без нито за секунда да повярва, че това са истинските им имена. — Не мога да ви опиша колко се вълнувам, че ви виждам. Стан ми каза, че сте двама от най-добрите, които е срещал от години.

Немецът забеляза изненадата върху лицата на двамата младежи. Той също се престори на учуден и се обърна към Хърли:

— Нещо, което не трябваше, ли казах?

Хърли не изглеждаше очарован от приказливостта на приятеля си.

— Моля да извините стария ми приятел — продължи Олмайер, като постави ръка върху рамото му. — Стан не умее да изразява възхищението и привързаността си. Така няма да му е съвестно, когато ви бие по главите.

Младите мъже се засмяха. Хърли остана сериозен.

— Моля, разполагайте се. На онази масичка има кафе, чай, сок и пресни кифли. Ако се нуждаете от още нещо, не се стеснявайте да си поискате. Със Стан имаме малко работа, но няма да продължи дълго. Съветвам ви след това всички да поспите. Ще останете за вечеря… нали?

Олмайер се обърна към приятеля си за отговор.

— Надявам се.

— Хайде, без увъртане. Задължително ще останете.

Хърли не обичаше да поема ангажименти.

— С удоволствие бих останал, но не се знае какво може да изникне през деня.

— Така е. Ще наредя да приготвят частния ми самолет, та утре сутринта да можете да отлетите за което място кажете. Но задължително ще останете за вечеря. Не приемам отказ. Имаме много да наваксваме заедно, пък и трябва да разкажа на тези момчета за нашите приключения.

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Глупости.

Олмайер махна небрежно, сякаш притесненията на Хърли бяха абсолютно безпочвени. Погледна куфарчето в ръката му и попита лукаво:

— Носиш ли шифрите.

— Не… бих целия тоя път от Хамбург само за да видя грозната ти физиономия. Разбира се, че ги нося.

Германецът се разсмя сърдечно, после се обърна към Рап и Ричардс:

— Виждали ли сте някога толкова нацупен човек?

— Не — без колебание отговори Рап, докато Ричардс само поклати глава.

Когато двамата младежи отидоха в другия край, за да хапнат нещо, в стаята влязоха още двама мъже. Бяха около четирийсетгодишни и имаха вид на бизнесмени. Вероятно банкери. Четиримата с Хърли и Олмайер застанаха около масивното бюро и възрастният германец започна да дава заповеди на немски. След четирийсет минути двамата непознати излязоха, всеки с по една купчина листове.

Точно в девет получиха обаждане, че седемнайсетте сметки са източени, но това беше само началото. През следващите три часа компютрите продължиха да извършват банкови преводи. Всяка сметка се разделяше на три нови, после на още три, докато се получиха общо 153 нови влога. Парите преминаваха от едно място на друго, през офшорни сметки в Кипър, Малайзия, Хонконг и на Карибските острови. Всеки превод изяждаше по няколко процента за банкови комисиони, но на Хърли не му пукаше. Нали играеше с чужди пари. Най-важното бе да заличат максимално добре следите си. При толкова много различни законодателства и юрисдикции за разгадаването на плетеницата щяха да са необходими цяла армия адвокати и години работа. До обяд броят на сметките намаля на пет с общ баланс от 38 милиона долара.

Белите дробове и бедрата на Саяд го боляха от изкачването на изронената бетонна стълба. Седмицата му вървеше от отвратително към непоносимо, започвайки с пътуването до Москва и завършвайки с прибирането в Дамаск, където получи от началниците си една от най-идиотските заповеди в цялата си кариера. Окуражени от дългото примирие, проклетите маронити бяха решили да ускорят заграбването на земи. Явно бяха хвърлили око на важния исторически район около Площада на мъчениците в центъра на Бейрут. Началниците в Дамаск наредиха на Саяд да отиде на площада и да забие флага си там, и то бързо. Като пълководец, получил заповед да задържи определена територия на всяка цена и без допълнителна помощ, на него оставяха да измисли как ще го постигне.

От петнайсетгодишния си опит в този град той знаеше колко е важно да стоиш настрана от другите въоръжени групировки. Автоматите и картечниците бяха опасно нещо, а в ръцете на малолетни деца, и доста непредсказуемо. Идеята да окупира единия край на площада, докато маронитите завземат другия, го накара да потрепери. Един случаен изстрел, един млад побъркан католик, който иска да отмъсти за убийството на брат си или изнасилването на сестра си, и целият град отново можеше да пламне. Заповедите, уви, трябваше да се изпълняват и колкото и да се изкушаваше, не можеше да се престори, че не ги е разбрал. Затова Саяд изпрати Самир и Али да изберат подходяща сграда. И докато размишляваше как да я напълни с достатъчно мъже, за да спре маронитите, изведнъж му хрумна гениална идея.