Винс Флин - Всичко е лично

— Ще превъртя.

— Сигурно веднага ще се хванеш за телефона и ще започнеш да звъниш насам-натам, за да разбереш какво е станало.

— Да.

— И още как. Сега онези мръсници спят спокойно в леглата си, като си мислят, че парите им са на безопасно място в Швейцария. По някое време през следващите двайсет и четири часа ще научат, че незаконните им авоари са изчезнали, ще хванат телефоните и ще изпаднат в бяс. И когато това стане… — Хърли посочи небето — … ние ще слушаме.

Както беше предсказал Хърли, минаха през границата безпроблемно. Кой би се усъмнил в трима сериозни, намусени англоговорящи бизнесмени с хубави костюми и лъскава кола, преминаващи от една богата европейска държава в друга, още по-богата. Продължиха по криволичещия път към банковата столица на света и докато слънцето се издигаше над хоризонта, Хърли обясни с повече подробности в какво се състои задачата им. След още четирийсет минути стигнаха Цюрих. Хърли каза на Рап от кой изход да излезе и къде да завие. След няколко минути спряха пред портите на голямо имение.

— Какво е това, посолство ли? — попита Мич.

— Не — усмихна се Хърли. — Това е домът на един стар приятел.

Едва бяха спрели и тежката черна порта със златни орнаменти започна да се отваря. Рап бавно навлезе по чакълестата алея. Лехите в градината бяха голи, а изящно оформените чемшири — увити със зебло, за да ги предпази от тежките, мокри снегове, характерни за този сезон. Имението сигурно беше прекрасно през лятото. Къщата приличаше на някоя от посланическите резиденции, с които бе осеяна околността западно от Вашингтон. Хърли го накара да обиколи отзад, където вратата на една празна гаражна клетка ги чакаше отворена.

Карл Олмайер ги посрещна в библиотеката. Беше висок, слаб мъж с величествено излъчване. На пръв поглед приличаше повече на англичанин, отколкото на германец, но силният му акцент го издаваше. Носеше елегантен костюм с жилетка. Хърли накратко им беше разказал за домакина. Бяха се запознали в Берлин. Олмайер бе сред онези щастливци, оцелели след Втората световна война, но имаше нещастието фермата на родителите му да се намира на трийсет километра източно, а не западно от столицата. Беше получил началното си образование от йезуити, които му втълпили, че Бог очаква от него да се усъвършенства непрекъснато. Както е казано в Евангелието на Лука, стих 12:48: „И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква.“ Тъй като Олмайер бе талантлив математик, от него изискали много. Когато бил на шестнайсет, руските танкове дошли по същия черен път, по който само няколко години преди това били минали германските, но в обратната посока, разбира се. И със себе си донесли смърт и разрушение.

Две години по-късно кандидатствал в престижния Хумболтов университет в контролирания от руснаците Източен Берлин. През следващите три години станал свидетел как руската тайна полиция арестува един след друг негови преподаватели и състуденти и ги изпраща в Сибир заради единственото прегрешение, че са дръзнали да критикуват комунистическия режим. От великия университет, обучавал навремето държавници като Бисмарк, философи като Хегел и физици като Айнщайн, останала една гола фасада.

Сгради, пострадали от бомбардировките, стояли така, без никой да направи опит да ги възстанови. В същото време на запад американците, британците и французите усилено възстановявали разорената страна. Олмайер осъзнал, че комунизмът е една голяма лъжа — банда скотове вземат властта в името на народа само за да потискат този същия народ, който твърдят, че представляват. Хърли им изрецитира наизуст максимата на Олмайер, че „форма на управление, която репресира, затваря и ликвидира онези, които не са съгласни с нея, в никакъв случай не може да бъде власт на народа“.

В следвоенните години обаче, след смъртта на милиони хора, народът не искал повече да воюва. Затова Олмайер си траел и чакал. След като се дипломирал като икономист, избягал в американския сектор. Няколко години по-късно, вече като банков чиновник, случайно се запознал с един нахакан млад американец, който мразел комунистите дори повече от него. Това бил Станли Албъртъс Хърли и между тях се създало приятелство, далеч надминаващо общата им омраза към комунизма.

Когато видя стария си приятел, Олмайер заряза всякакви официалности и скочи от стола си да го приветства. Стисна дланта му с двете си ръце и започна да го хока на немски. Хърли не му остана длъжен. След кратка размяна на остроумия Олмайер погледна двамата младежи и каза на английски: