Винс Флин - Всичко е лично

— Става дума за контрол, кретен такъв. Чудя се защо изобщо се опитвам да ти обяснявам. Участваме с наши пари, за да имаме думата как ще се харчат. Приеми го като международна помощ.

Нещата бяха доста по-сложни, но точно сега Иванов нямаше нито време, нито желание да обяснява това, нито факта, че с годините бе отклонил около десет милиона долара от фондовете на КГБ.

— Международна помощ за терористи? Прекрасно.

— Стига с твоите коментари. Нищо не разбираш. Те също бяха вложили пари в сметките. Всъщност повечето бяха техни.

Иванов бе помогнал на арабите да намерят нови източници на доходи от незаконна търговия с оръжие, наркотици и порнофилми. Дрогата и оръжията отиваха за Близкия изток и Северна Африка, а порното се вкарваше нелегално в Саудитска Арабия.

— Ако повечето пари са били техни, защо ние сме имали контрол над тях?

Иванов въздъхна отчаяно. Даде си сметка, че трябва да се качи да уведоми директора. Началникът му си затваряше очите за тези нелегални сделки, но само до известна степен. Новината никак нямаше да му хареса. Най-вероятно щеше да заподозре, че Иванов лично е източил парите.

Швец повтори въпроса и той отговори:

— Това беше част от сделката. За да получат пари от нас, трябваше да знаем какво правят с тях, а също да вкарат и свои средства във фонда.

Това бе само половината истина, но генералът не се чувстваше длъжен да споделя всичко с подчинените си.

— Предполагам, че двайсет и шестте милиона са били основната част от финансирането им.

— Да.

Иванов отпи още една глътка. Водката започваше да смазва механизмите на мозъка му. Той започна да си съставя мислен списък на хората, с които трябваше да говори.

— Кой имаше информация за сметките и кодовете за достъп?

— И те, и аз. Всяко теглене над двайсет и пет хиляди трябваше да бъде одобрено поотделно и от двете страни.

— Значи вие сте имали едната част от кодовете, а те — другата.

— Точно така — отговори той, подразнен от въпросите на Швец.

— Кой имаше достъп и до двете части на кода?

— Никой.

Болката започваше да се връща, но този път обхвана врата му. Иванов започна да масажира мускулите си с една ръка, а с другата вдигна чашата.

— Нарочно бяхме направили така, че никой да няма достъп до целия код — добави.

Швец се замисли за момент, после каза:

— Все някой трябва да е имал целия код. Някой в банката. Как иначе ще става тегленето?

Иванов спря да разтрива врата си. Защо не се беше сетил по-рано?

— Дорфман!

— Кой?

— Банкерът.

Намери служебния номер на Дорфман и го набра със светкавична скорост. След като го прехвърлиха през трима души, стана ясно, че нещо не е наред. Дорфман не бил отишъл на работа и не можели да го открият. Иванов затвори и облегна главата си на бюрото.

Швец отвори вратата на кабинета и поръча на секретарката кафе за двамата. После се приближи до бюрото и взе чашата с водка. Иванов се опита да го спре.

— Това няма да ви помогне — каза Швец с наставнически тон. — Искам или не, аз съм свързан с вас и ако ви предстои разпит пред колегите във Федералната служба за сигурност, трябва да запазите бистър ум.

Иванов потрепери при мисълта как агентите от ФСС ще го завлекат в подземията на Лубянка, страховитата бивша главна квартира на КГБ. Много добре знаеше какво се случва в онези мрачни килии. По-скоро щеше да се самоубие, отколкото да отиде там.

Пътуването мина гладко. Подкараха големия мерцедес на юг и само с две спирания стигнаха германско-швейцарската граница. Осем часа се движиха с почти постоянна скорост от 120 километра в час по гладкия, плавно криволичещ аутобан. Налагаше се да намаляват само когато преминаваха покрай големи градове, а в планините криволичещият, издигащ се с лек наклон път почти не ги забави. Добре, че нямаше сняг.

Минаха покрай Хановер, Касел, Франкфурт, Страсбург и множество други градове и през цялото време Хърли внимателно изучаваше съкровището от информация, което бяха взели от сейфа на банкера. Ричардс включи лаптопа и с помощта на дешифрираща програма прехвърли данните от дисковете на Дорфман по сателитния телефон. Във Вашингтон Кенеди бе събрала екип от специалисти, които превеждаха и анализираха информацията. Когато стигнаха в Касел, Ричардс вече бе приключил с трансфера. След това се отпусна на седалката и поспа два часа. Рап чуваше откъслечни разговори от задната седалка и се питаше какъв ще бъде следващият им ход. Хърли обичаше да им дава само информацията, свързана с непосредствената задача, а това означаваше, че според него спътниците му не трябваше да знаят почти нищо.