Винс Флин - Всичко е лично

— На половината на вашите години съм, а не мога да ви стъпя и на малкия пръст.

— Също така си наполовина на ръста ми, значи пием еднакво.

— Ако не го карате по-умерено, ще имате проблеми.

Иванов се сопна:

— Заплашваш ли ме?

— Не. — Швец разочаровано поклати глава, сякаш питаше: „Защо винаги се съмнявате във верността ми?“ — Говоря за здравето ви. Трябва да си починете. Отидете на някое топло място. Защо не дойдете с мен в Бейрут?

— Бейрут е адска дупка. Навремето беше прекрасно място… но вече не. Ще се убедиш лично.

— Чух, че нещата започват да се нормализират.

— Ха-ха! — изсмя се Иванов. — Не и там, където ще отидеш. Прословутата Зелена линия прилича на Ленинград през четирийсет и първа. Всичко е сринато. Нашите приятели се опитват да си върнат позициите, преди християните да се окопитят. Грозна работа.

В този момент някой почука на вратата. Беше Павел Сокол, един от заместниците на Иванов, отговорен изцяло за финансовата страна на държавната сигурност. С лице като на смъртник, той имаше вид на лош вестоносец, в каквато роля се явяваше и сега.

— Другарю директор — започна с хриплив глас, който използваше винаги когато се боеше, че ще ядоса Иванов, — имаме проблем.

— Какъв проблем, по дяволите?

Сокол почна да обяснява, поколеба се, после си даде сметка, че няма начин да представи лошата новина в по-добра светлина, и измънка:

— Ами… нали ползваме някои задгранични сметки, през които прекарваме парите си. За различните ни дейности…

— Не съм малоумен, Сокол. Имаме сметки навсякъде. За кои по-точно говориш?

— За онези в Цюрих… по-точно тези… — погледна записките си — … в ШБК.

Затвори папката, която държеше, и погледна шефа си. Иванов се втренчи в нещастника с изпепеляващ поглед. В Швейцарската банкова корпорация имаха точно 138 сметки.

— Кои сметки, по дяволите!

Сокол пак отвори папката. Вместо да чете номерата, за които дори той нямаше ясна представа, подаде листа на началника си.

Иванов погледна списъка. Имаше шест сметки и той веднага се досети за кои става дума.

— Какво мога да разбера от това? Тук няма нищо. Показваш ми само някакви номера.

— Ето тук, другарю директор… — Сокол посочи плахо листа — … колоната за наличните средства.

Очите на Иванов едва не изскочиха от орбитите си.

— Тук пише, че сметките са празни!

— Точно така, другарю директор.

— Как е станало? — изрева Иванов, като скочи от стола.

— Тази сутрин в девет нула нула цюрихско време Швейцарската междубанкова система за преводи е изпълнила банков ордер и парите са били източени по електронен път.

— Знам как работи системата, идиот такъв! Къде са отишли парите?

— Не знаем, другарю директор.

Иванов стисна юмрук, сякаш искаше да удари заместника си в лицето.

— Ами, разбери!

— Не можем — отговори Сокол, който вече сериозно се безпокоеше за живота си. — След като парите изчезнат, вече няма как да се проследят. Швейцарското банково право…

— Млъквай, глупак! — изкрещя Иванов. — Много добре познавам швейцарското банково право и изобщо не ми дреме за него. Постарай се да намериш вратичка в закона им, иначе или ще се простиш с живота, или ще си търсиш нова работа.

Сокол се поклони и излезе, без да продума повече.

Водката беше на страничния плот. Винаги стоеше там. Пет различни марки. Иванов не виждаше ясно, главата му се пръскаше от болка. Изобщо не го интересуваше коя бутилка ще вземе, водката си беше водка. Той си наля четири пръста в една висока чаша, като разплиска малко отстрани. Отпи солидна глътка, стисна зъби и усети щипането на бистрата течност, стичаща се в гърлото му. Никой не би трябвало да знае за тези сметки, камо ли някой да успее да ги източи. Това сериозно компрометираше позицията му не само в Службата за външно разузнаване, а и пред цялата държавна машина. Можеше да провали всичките му инвестиции. Без властта, произтичаща от поста му, нямаше да бъде от никаква полза за партньорите си. Враговете, които си беше създал през годините, нямаше да се поколебаят да го ударят. Ръката му затрепери.

След малко Швец попита:

— Колко пари?

Иванов трябваше да изпие още една чаша, докато събере кураж да заговори:

— Двайсет и шест милиона долара… приблизително.

— На кого бяха?

— На нашите приятели в Бейрут.

— Техни или наши?

— И на двете страни…

— Как така?

— Приеми го като един вид съвместен бизнес.

— Инвестирали сме заедно с онези фанатици? — не скри изненадата си Швец.