Винс Флин - Всичко е лично

Днес положението беше динамично. Навсякъде можеха да се изкарат пари, и то много. Новите фирми никнеха като гъби и чуждите инвеститори се редяха на опашка, за да се включат в играта. Това обаче беше опасна игра. Останките от социалистическата система все още не бяха ликвидирани и силно затрудняваха развитието на новата икономика. Корупцията бе навсякъде — в полицията, в съда, в службите за сигурност. Сякаш „Кръстникът“, Дивият запад и гангстерската война в Америка от 20-те години се бяха събрали в едно.

При толкова много спънки банките и фирмите можеха или да чакат търпеливо с месеци, губейки ценно време и пари, или да се обърнат за помощ към хора като Иванов, които бързо решаваха проблемите им. За разлика от навъдилите се в последно време адвокати евреи, които твърдяха, че могат да се справят с всичко, Иванов постигаше реални резултати за новите си партньори. Да, винаги имаше съдружие. В зависимост от случая той можеше да намали исканата комисионна, но никога процента си в сделката. Ставката му бе фиксирана — десетпроцентов дял от всяко начинание.

Той не беше единственият и това беше другата прилика с „Кръстникът“. В Москва и по цялата необятна страна имаше много други, които вършеха същата работа, според Иванов обаче не толкова добре, колкото той. Висшият офицер от разузнаването не проявяваше излишна скромност, когато оценяваше ролята си в този дързък нов свят, и виждаше в нея естествена добавка към работата си в системата за държавна сигурност. Някой трябваше да наблюдава всички тези чужди инвеститори и да следи да не грабят природните богатства на Родината. В крайна сметка той много повече заслужаваше комисионните си от някое двайсет и пет годишно новоизлюпило се бизнесменче. Такова беше вътрешното убеждение на Иванов.

Швец влезе. Изглеждаше прекалено красив и отпочинал, което леко вкисели настроението на Иванов.

— Добро утро, другарю директор.

Швец остана прав. Никога не би си позволил да седне без разрешение.

— Донеси ми чаша вода — изръмжа Иванов.

— Изглеждате, сякаш не сте спали тази нощ — отбеляза младежът, докато наливаше вода. — Искате ли и един аспирин?

— Да.

Иванов щракна с дългите си пръсти, за да подкани помощника си да побърза. Чувстваше пулсираща болка в главата си ту на едно, ту на друго място, сякаш сканираха мозъка му с досаден лазерен лъч. Изпи три хапчета с водата. За момент се изкуши да добави и малко водка. Тя със сигурност щеше да му помогне, но беше твърде рано да капитулира пред болката. Швец щеше да види в това израз на слабост.

— Чух, че са приели условията на съдружието — отбеляза младежът.

— Да.

— Да пратя ли Максим да подготви договора?

— Да… Освен това искам да знам кога заминаваш за Бейрут и кого ще вземеш.

— Утре. С Алексей и Иван.

Иванов се замисли. Алексей и Иван бяха двама от най-добрите му служители, бивши бойци от специалните части. Бяха се сражавали храбро в Афганистан, но една сутрин командирът им бил намерен с прерязано гърло в палатката и с това се започнали проблемите им. Най-вероятно те го бяха извършили. Политкомисарите оправдано имаха лоша слава и в последните дни на Съветския съюз мнозина от тях просто бяха изчезнали. Иванов постоянно търсеше хора, умеещи да използват ръцете си, а тези двамата бяха особено талантливи.

— Защо Алексей и Иван?

— Защото са от Грузия и могат да минат за ливанци.

Това беше вярно, но Иванов не искаше да се лиши от двамата си най-добри телохранители. Понастоящем в Москва имаше само едно сигурно нещо — рано или късно някой се опитваше да те отстрани. Точно както в света на американските гангстери. Когато си спомнеше как Сони Корлеоне беше застрелян безмилостно в сепарето, предаден от шурея си, този подлец, Иванов винаги го побиваха тръпки. Той потрепери и реши да задържи Алексей и Иван при себе си. Те бяха неговите верни кучета пазачи — като Лука Брази от филма.

— Вземи Олег и Яков.

Швец се намръщи.

— Не можеш ли просто да изпълняваш заповедите ми?

— Кога не съм изпълнил ваша заповед? — спокойно попита Швец.

— Знаеш какво имам предвид. Какво ми се мръщиш? Тази сутрин не съм в настроение за спорове.

Иванов хвана голямата си глава с две ръце и изстена.

— Мога да отида и сам.

— Много умно. Да отидеш в столицата на отвличанията, да те похитят някъде по улиците и после да ми искат откуп. Гениално!

— Аз ли съм ви карал да се наливате и да си играете с проститутки цяла нощ?

— Не започвай.